Стивън стисна очи. Нищо от онова, което беше предвиждал, нищо от онова, което беше сънувал, не можеше да го подготви за същността и вкуса на това съществувание. Отпи малко уиски от манерката, която извади от раницата си. И внезапно заспа.
Събуди се чак в седем на следващата сутрин. Погледна учудено часовника си. Беше спал дванайсет часа, без да помръдне, както си беше с униформата. Никой не го беше повикал за вечеря; не бе доловил никакво движение в голямата къща.
Намери една баня и се обръсна, като остави водата да тече. Когато свърши, се облече в чистите дрехи, които Райли беше сложил в багажа му. Върна се в стаята си, седна на леглото и се облегна на възглавниците. Отвори прозореца към градината. Денят беше мрачен, но въздухът беше свеж и не се чуваше свистене на снаряди; това му стигаше. Стивън осъзна, че е станал жертва на перверзния трик, който презираше у останалите мъже — сънят го беше излекувал.
Замисли се за закуската. Щеше да има яйца, но дали щяха да сервират и месо? Спомни си убеждението на Берар, че англичаните ядат печено месо на закуска всеки ден. И къде ли беше Берар сега? Някъде на сигурно място в тила, предположи той. Макар Амиен да беше превзет от германците, преди да си го върнат отново, той предполагаше, че Берар е успял да си уреди удобно съществуване; нямаше никакви тревоги относно благоденствието му.
Отпочинал от съня, той си позволи да извика в мислите си голямата къща на булевард „Канж“. Бяха минали почти шест години, откакто избяга оттам през нощта, оставяйки външната врата отворена, с Изабел под ръка. Случилото се под онзи тих покрив с неправилна форма сякаш принадлежеше на свят, който беше също толкова странен и неестествен, колкото този, в който живееше в момента. Спомни си неудържимото безумство на желанието си, напълно споделено от Изабел. Все още виждаше как отметнатата й към стената глава повдига картината с цветя, която почти се е откачила от пирона. Усещаше вкуса на плътта й върху езика си. Ако се съсредоточеше, можеше да си представи и избледнелите контури на лицето й, почти заличени и размазани. Но от паметта му напълно бе изчезнало онова, което я правеше човешко същество — мислите й, навиците й. Неспособността му да извика в ума си тези подробности го измъчваше. Когато се опитваше, не успяваше да чуе гласа й, да си представи как поглежда или как говори, изражението на лицето й, походката й, жестовете. Сякаш беше мъртва и той бе отговорен за смъртта й. Това, което понасяше заедно с другите мъже, беше наказанието му заради онова, което беше сторил.
След като тя си тръгна, Стивън остана една година в Сен Реми. Ако си променеше решението, трябваше да знае къде да му пише, убеждаваше се той. Можеше да има нужда от него, да поиска помощ, за да се справи със семейството си или с отчуждения си съпруг. Но от нея не дойде никаква вест и когато вече можеше да го понесе, си призна, че тя никога няма да му пише.
Накрая се сбогува с мъжете от мебелната работилница и се качи на влака за Париж. Нае си стая в къща близо до улица „Рен“ и започна да си търси работа. Нямаше никакво желание да се представя в старата си битност на бизнесмен; познанията му за преденето, тарифите и данъците сякаш принадлежаха на друго време. Нае го един строител, който имаше нужда от дърводелец.
Стаята срещу неговата обитаваше млад студент от Тур с блеснали очи на име Ерве, който беше много ентусиазиран, че живее сам в столицата. Той канеше Стивън да се запознае с приятелите му в кафенетата край площад „Одеон“. Стивън ходеше с него, пиеше ром или кафе, но не споделяше невротичното вълнение на Ерве. Мислеше си да се върне в Англия, но нямаше ясна представа какво би могъл да прави там, затова му беше по-лесно да остане в чужбина. Пишеше кратки писма на някогашния си настойник, за да го увери, че е добре. Не получи нито един отговор.
В съседната къща живееше семейство с осемнайсетгодишна дъщеря на име Матилд. Бащата, който работеше в адвокатска кантора, намери на Стивън чиновническа работа, която, макар и досадна, беше по-добре платена от дърводелската. Той вечеряше в дома им от време на време и беше насърчаван да извежда Матилд в Люксембургската градина през уикендите. Докато се разхождаха, двамата се сприятелиха и Стивън сподели с Матилд историята с Изабел.
Но тъй като не описа физическите измерения на случилото се, разказът му остана недовършен. Матилд се озадачи от очевидната промяна в чувствата на Изабел.