— Тук трябва да има още нещо — каза тя.
Приятелството му с Матилд беше ново преживяване за него. Момчетата от приюта непрекъснато бяха нащрек и търсеха начин да се измъкнат. Макар да съзнаваха, че споделят общо нещастие, всеки от тях беше прекалено обсебен от собственото си оцеляване, за да бъде великодушен с останалите. Докато работеше на ул. „Лийдънхол“, той имаше колеги, но никой от тях не беше на неговата възраст, с изключение на две момчета от квартал Поплар, които обаче не общуваха с него. Докато обикаляше по доковете и фабриките, срещаше мъже на неговите години и копнееше за компанията им, но така и не му оставаше достатъчно време, за да ги опознае.
Матилд имаше едри зъби и кестенява коса, която връзваше на тила си с панделка. Големите й очи гледаха сериозно, но често се озаряваха от смеха й. Водеше Стивън на разходки покрай реката, а той й показваше местата, които беше посещавал, когато фирмата му за пръв път го беше изпратила в Париж. Приятелството на Матилд беше просто и ненатрапчиво, в него нямаше страст или състезание. Беше лесно да я накара да се засмее и Стивън откри, че тя успява да го накара да се отпусне. Но въпреки това Изабел му липсваше. Въпреки всичките си качества Матилд беше само бледа сянка на истинската женственост. За Стивън всички жени бяха такива. Той съжаляваше мъжете, женени за толкова очевидно посредствени същества; дори онези, които се чувстваха щастливи и горди с въображаемата красота на съпругите си, в неговите очи правеха отчаян компромис. Съжаляваше и жените — тяхната суета, външността им, животът им му се струваха нищожни в сравнение със собствения му стандарт.
Болката му беше силна още една година, след това всичко в него изстина. Не беше излекуван, не смяташе, че времето го е утешило или му е показало различна гледна точка към страстта. За него това беше просто загуба на памет. Присъствието й, което чувстваше непрекъснато, внезапно изчезна. Беше останал с усещането за нещо незавършено и неосъществено.
Тази нова студенина му даде възможност да живее по-лесно, да откликва сравнително убедително на останалите хора; престана да ги разглежда като второразредни същества, които само прикриват мизерния си живот. Но при все това хладната загуба на присъствието й го смути. Беше погребал нещо, което бе още живо.
Когато войната започна, Стивън изпита облекчение. Обмисляше да постъпи във френската армия, но макар това да значеше, че ще убива същите хора и ще се бие за същата земя, не беше същото като се сражава рамо до рамо с други англичани. Четеше във вестниците за мобилизацията на британските части в Ланкашър и Лондон; за мъже, тълпящи се край пунктовете за набиране на доброволци в Съфолк и Глазгоу, все желаещи да се включат в отбраната на Елзас и Лотарингия. Нищо във френската и британската преса не даваше повод за тревога. И макар войната бързо да набираше скорост, нямаше причина да се смята, че ще продължи повече от година. Репортажите за британското отстъпление при Моне през август наблягаха на това как, макар и изправена пред числено превъзходство, английската армия е доказала, че е равностоен противник на прехвалената германска пехота. Докато се изтегляли и прекарвали въжени мостове над канала, те показали инициатива и храброст; толкова бързо стреляли с пушките си от позициите си, че германците си мислели, че ги обстрелват с картечници. Стивън беше трогнат, че съотечествениците му се бият във война, която не е тяхна.
Върна се в Лондон с възродена любов към Англия. Потиснатият гняв и неизразените чувства в собствения му живот се превърнаха в омраза към германците. Той се наслаждаваше на желанието си да ги сразява и убива; внимателно го отглеждаше и подхранваше — не изпускаше от поглед врага.
На гара „Виктория“ срещна познат чиновник на име Бриджис, който беше доброволец от запаса.
— Не можем да съберем пълен батальон — каза му той. — Не ни достигат няколко души. Ако постъпиш при нас, можем да сме там до Коледа. Какво ще кажеш?
— Не съм обучен — отвърна Стивън.
— Ще отидеш за един уикенд в Ню Форест. Сержантът ще си затвори очите. Хайде. Нямаме търпение да влезем в битка.
Стивън направи каквото му каза Бриджис. Не успяха да стигнат във Франция до Коледа, но се озоваха там на следващата пролет. Прикрепиха ги към два редовни батальона и бързо започнаха да гледат на тях като на професионални войници.
Отначало си мислеше, че войната може да се води и завърши бързо по традиционния начин. След това видя как картечарите изсипват порой от куршуми по редиците на настъпващата германска пехота, сякаш човешкият живот нямаше вече никаква стойност. Половината му взвод умря пред очите му от вражески шрапнели. Свикна с гледката и мириса на разкъсана човешка плът. Наблюдаваше как мъжете около него стават все по-безчувствени пред механичната касапница. Всичко това му изглеждаше като бунт срещу природния ред, който никой не можеше да спре.