Стивън се чувстваше така, като че го разглеждаха под лупа. Можеше да отвърне „Да, сър!“ и да приключи разговора; но неформалното и настойчиво държане на Грей, макар и обезпокоително, позволяваше откровеност.
— Не — призна си той. — Предполагам, че не.
— Така си и мислех — отвърна Грей и се изсмя победоносно. — Дали защото цениш прекалено високо собствения си живот? Смяташ ли, че той струва повече от този на някой прост кашик?
— Никак даже. И аз съм прост кашик, нека не го забравяме. Вие ме повишихте. Причината е, че не ценя достатъчно живота си. Не усещам мащаба на жертвите. Нямам представа за стойността на нещата.
Грей отново седна на масата.
— Има нещо у теб, което не проумявам — каза той. Лицето му се изкриви в престорена почуда, докато изучаваше Стивън, след това се изсмя. — Но ще разбера какво е, не се тревожи. Би могъл да станеш добър войник, ако го поискаш. Още не си, но можеш да бъдеш.
Стивън помълча известно време, сетне каза:
— Прайс е добър войник.
— Прайс е прекрасен човек. Още едно от моите повишения, ако ми позволиш да си присвоя част от славата му. Бил е чиновник в склад преди войната. По цял ден е седял на бюро и е отмятал числа. А сега ротата му не може без него. Той управлява живота на всички тях. А да си го виждал изнервен?
— Не, слава богу. И аз завися от него като всички останали.
— Разбира се, че зависиш — отвърна Грей. — А сега ми разкажи за тунелджиите. Често си край тях, нали?
— Да. Галерията им започва от нашите позиции. Доста често са край нас. Работят усърдно под земята. Малко хора биха могли да вършат това.
— Как се казва момъкът с гуменките?
— Уиър ли? Командирът на ротата?
— Да. Какъв човек е?
— Странен, но не повече от всички останали в подобни условия. Не е миньор по професия, инженер е, назначен да отговаря за миньори.
— И на мен ми се струва странен, аз лично нямам много време за сапьорите. Месеци наред ровят, а после взривяват дупката и какво имаме? Хубав малък кратер с издатина по края, който врагът може да завземе.
Лейтенант Харингтън, висок мрачен мъж, който леко заекваше, влезе в трапезарията.
— Добро утро, сър — каза той на Грей. Държеше се почтително, но изражението му беше почти винаги учудено, сякаш не можеше да повярва какво му се случва. Стивън се чудеше как успява да бъде толкова педантичен, след като очевидно му беше трудно да запомни кой ден от седмицата е.
— Точно си говорехме за сапьорите — каза Грей.
— О, да, сър.
— Рейсфорд е приятел с командира на ротата им, Уиър.
— Струва ми се, че са направо неразделни, сър — отвърна Харингтън.
Грей се изсмя.
— Знаех си. Чуваш ли, Рейсфорд?
— Нямах представа, че лейтенант Харингтън се интересува толкова от живота ми.
— Само те будалкам, Рейсфорд — каза Харингтън, докато си сипваше в чинията пържени яйца, които бяха почнали да изсъхват.
— Разбира се — отвърна Стивън. — Ще поразгледам града. Извинете ме.
— Добра идея — обади се Грей. — Изгубих всякаква надежда, че ще получа бекон. Кажи на Уоткинс, ако искаш още кафе, Харингтън.
— Благодаря, сър.
Грей се качи в спалнята си, за да си потърси книга, а Стивън излезе. Прекоси градината, излезе на пътя и затвори очи, когато усети слабата слънчева светлина върху лицето си. Пое дълбоко дъх и продължи.
Молбата на Джак Файърбрейс да му разрешат отпуск, за да посети сина си, беше отхвърлена.
— Мислих много — каза Уиър. — Съчувствам ти, че не си се прибирал от година. Но е истински ад да местя толкова много хора напред-назад. Пътищата са задръстени от колите за доставки. Ще трябва да си изчакаш реда.
Джак се върна под земята. От укрепената с вертикални греди шахта, скрита в окопа, тръгваха два тунела. Първият, който беше на около десет метра под повърхността, им създаде проблеми заради насрещните действия на германските сапьори — беше се стигнало до бой в затворено пространство под земята. По-добре беше да се дълбае в глина, отколкото във варовик. Честите експлозии откъртваха парчета от варовика; те се смесваха с водата, която се процеждаше от кратерите на снарядите в ничията земя, и образуваха лепкава течност, понякога оцветена от кръвта на сапьорите, поразени от взривовете.
Следвайки заповедите на командването, Уиър нареди вторият тунел да е на двайсет метра под повърхността. Съгласно правилника трябваше да е само метър широк.