— Не ми харесва тази работа — каза Тайсън, легнал на земята зад Шоу и Евънс. — През живота си не съм виждал нищо по-тясно.
Малко зад тях, където вече бяха укрепили изкопа с дървени греди, бяха окачени фенери, но напред беше тъмно.
Джак се опита да не мисли колко тежи земята отгоре им. Не мислеше и за корените на дърветата, протягащи се надолу в пръстта. Във всеки случай бяха доста надълбоко. В Лондон се справяше, като си представяше галерията, в която работеше, като купе на нощен влак — щорите са спуснати и от малкото затворено пространство не виждаш нищо навън, но покрай прозорците в мрака прелита огромен свят с дървета, поля и открито небе. В тясното пространство от един метър обаче, където земята беше непосредствено до устата и очите му, беше трудно да поддържа тази илюзия.
Ръцете на Евънс копаеха неуморно, Джак чуваше хрипливото му дишане, опитите му да поеме малкото кислород, който успяваха да им доставят отгоре. Присъствието на Евънс го успокояваше. Над земята не даваше и пукната пара за подобното му на пор лице и саркастичните му шеги, но тук дишаха като един, сърцата им бяха в едно тяло.
Шоу го смени на най-предната позиция. Трябваше да пропълзи върху Евънс, после да вдигне Джак от дървения кръст и да се прилепи към пода на тунела, за да може Джак да мине над него. Дори двайсет метра по-назад все още не можеха да се изправят, но можеха да стоят клекнали, опъвайки крайниците си един по един. Въздухът беше тръпчив, а под светлината на лампата се виждаше, че дървените подпори са наредени с окуражаваща прецизност.
— Десет минути почивка — каза Уиър. — Отдъхнете си добре.
— Не трябва ли да сте в землянката си и да пиете чай? — попита Джак. — Обзалагам се, че никой от другите ротни командири не слиза под земята.
— Трябва да ви държа под око — отвърна Уиър. — За да бъде всичко както трябва.
Под земята на мъжете им беше позволено да говорят на офицерите без излишна почтителност. Това беше начин да се признае колко е трудна работата в тунела. Освен това говорейки си така, сякаш се намираха в обикновена мина, те подчертаваха разликата между себе си и пехотата — може и да бяха канални плъхове, но бяха по-добре платени.
— Да поиграем на Фриц — предложи Евънс. — Това беше суеверна игра, популярна сред сапьорите и напълно неразбираема за офицерите.
— По-добре недейте — отвърна Уиър. — Но ако ще го правите, пазете тишина.
— Добре — каза Евънс. — Според мен е на двайсет пет, женен е, с две деца. И е на три метра оттук.
— Аз смятам, че са четирима — продължи Джак. — И сега са в бойния тунел. Щом са на три метра в пет часа, ние ще стигнем първи.
Евънс си имаше точкова система, която се основаваше на метрите, прокопани за ден. Целта на играта беше да се предскаже къде е врагът. Победителят го виждаше как умира; изгубилият си осигуряваше безопасността, като плащаше на другите с цигари. Уиър не разбираше нито правилата, нито точковата система, но позволяваше играта, защото тя разсейваше мъжете и ги правеше по-бдителни. Търнър беше губил пет поредни игри, включително и сутринта преди да умре, а в очите на останалите това имаше особен смисъл.
Същия следобед Уиър получи съобщение да се яви при капитан Грей, когото намери да инспектира боеприпасите в тила.
— Не се познаваме май? — каза Грей. — Хората ти вършат добра работа. Сигурно е ужасно там долу.
— Не по-лошо отколкото под артилерийски обстрел. Само не искаме да ни хванат натясно. Вашите хора се боят да не ги взривят отдолу, а моите — да не бъдат приклещени в тунел, широк един метър, в който да ги застрелят. Получихте ли молбата ми?
— Да, получих я. Разбира се, че ви се полага охрана. Но трябва да разберете, че моите хора не са свикнали да стоят под земята. Досега справят ли се?
— Да, вършат си добре работата. Но ни трябват редовни дежурства.
— И не можете да отделите от своите хора?
— Не и сега, когато копаем по-дълбок тунел. Работят непрекъснато. Трябва ни само патрул. Трима-четирима души ще свършат работа.
— Добре — каза Грей. — Както знаете, имам известни съмнения доколко е полезно това взривяване на кратери, които после врагът да окупира, но няма да пренебрегна безопасността на хората ви. Ще помоля Рейсфорд да се заеме. Мисля, че го познавате.
— Да, познавам го.
— Сериозен човек ли е?
— Така мисля — отвърна Уиър.