Джак изчезна надолу през входа към бойния тунел и Стивън се взря в отчаяното изражение на Хънт в мрака. За миг си го представи в цивилния живот. Беше работник, който се трудеше по строежите в Лондон и Хертфордшир; не искаше да умре на десет метра под земята в чужда страна. Стивън изпита съчувствие към него.
— Влизай, Хънт. Аз ще те последвам.
— Не мога, не мога — започна да бръщолеви Хънт.
— Ако не влезеш, ще направиш така, че ще ни убият. — Стивън извади револвера си и го зареди. — Мразиш германците, нали?
— Да.
— Те убиха приятелите ти. Опитват се да убият и теб. Убиха Рийвс и брат му. Уилкинсън. Дъглъс. Всичките ти приятели. Сега имаш възможност да помогнеш да избием тях. Влизай вътре. — Насочи пистолета си първо към входа, а след това към главата на Хънт. Изненада се от собствената си грубост; предполагаше, че се дължи на страх. Хънт влезе бавно в тунела и Стивън го последва. Ботушите на Хънт бяха пред лицето му, чуваше как Бърн пълзи зад него. Ако възникнеше опасност, щеше да е приклещен. Нямаше да може нито да продължи напред, нито да се върне назад. Стисна очи и изруга тихо, за да си вдъхне кураж.
Таванът на тунела беше на педя над главата му. Не спираше да си повтаря най-цинични думи в най-ужасните комбинации, които можеше да измисли; сипеше сквернословия срещу света, срещу самата му същност и неговия създател. След известно време тунелът се разшири. Можеха да вървят полуизправени. Бърн беше извадил цигара от джоба си и вече дърпаше от нея. Стивън му кимна окуражително. Бърн се усмихна.
Джак прошепна на Стивън:
— Смятаме, че много наблизо има немски тунел. Нашите хора, които залагат експлозивите, се боят, че ще проникнат при тях. Ще се кача в подслушвателния пост. Ще взема един от вас с мен да ме прикрива. Вие задръжте един при себе си.
— Добре — каза Стивън. — По-добре вземи Бърн. — Видя ги как тръгнаха нагоре и се обърна към Хънт, който седеше на пода на тунела, прегърнал коленете си, и тихо мърмореше.
— Тоя тесен участък, през който минахме току-що, ами ако го взривят? Няма да можем да се върнем. Блокирани сме.
Стивън седна до него.
— Слушай — каза той, — не мисли за това. Тук сме само за два часа, докато нашите хора поставят експлозивите. Два часа ще минат като нищо. Мисли колко бързо се изнизват. Мисли как понякога ти се е искало да са по-дълги. Това е колкото един футболен мач, долу сме вече от половин час. — Стискаше ръката на Хънт. Установи, че докато му говореше, помагаше и на себе си да преодолее собствения си страх.
— Мразите ли швабите? — попита Хънт.
— Да — отвърна Стивън. — Погледни какво са направили. Виж света, който създадоха, превърнаха го в истински ад. Бих ги избил всичките, ако можех. — Хънт заплака. Скри лице в дланите си, сетне го обърна към Стивън. Имаше приятни открити черти, плътни устни и гладка кожа. Умоляващото му уплашено лице беше обрамчено от големите му загрубели отрудени ръце, покрити с белези от порязвания и изгаряния от безбройните задачи.
Стивън поклати отчаяно глава и протегна ръка. Хънт я обви с дланите си и започна да плаче с глас. Примъкна се до Стивън и облегна главата си на гърдите му. Стивън почувства как дробовете на Хънт се свиват и разпускат с всеки един от стоновете, които разтърсваха тялото му. Надяваше се да успее да се разтовари от ужаса, който се беше натрупал в него, но след минута риданията му се усилиха. Стивън го отблъсна и вдигна пръст пред устните си. Хънт отпусна лицето си на пода и се опита да заглуши плача си. Стивън чуваше приближаващи се стъпки пред тях. Появи се високият Бърн, който макар и превит на две, все пак вървеше. Дъхът му, миришещ на тютюн, лъхна Стивън в лицето.
— Фрицовете са копали през нашия тунел. Файърбрейс е на трийсет метра напред и се ослушва. Каза, че трябва да отидете.
Стивън преглътна.
— Добре. — Хвана Хънт за раменете и го разтърси. — Сега ще изтрепем малко германци. Ставай. — Хънт застана на колене и кимна.
— Да вървим тогава — обади се Бърн.
Тримата потънаха още по-дълбоко в тъмнината. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, където Джак беше приклекнал с долепено до стената ухо. В края на укрепения с греди тунел видяха дупка с неправилна форма, през която немските сапьори бяха влезли.
Джак сложи пръст на устните си, произнесе без глас „фрицовете“ и посочи към дупката. Тишина. Стивън наблюдаваше лицето на Джак, докато той се вслушваше. Носеше избеляла риза, ръкавите му бяха навити, а платът беше подгизнал от пот. Обръснатият му широк тил беше настръхнал.