Чу се звук от експлозия и зад тях се посипаха камъни и пръст. Мъжете останаха неподвижни. Чуваха стъпки в тунела, успореден на техния. Сякаш се отдалечаваха по посока на британските позиции. Хънт се разпищя.
— В капан сме, в капан сме, взривили са тунела. Мили боже, знаех си…
Стивън запуши устата му с ръка и блъсна главата му в стената. Стъпките спряха, след това започнаха да се връщат към тях.
— Насам — каза Стивън и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. — Спрете ги, преди да са стигнали до нашите хора.
Към края на прохода, малко преди да се влее в галерията, пътят, по който бяха дошли, беше блокиран — взривът, който бяха чули, беше пречупил подпорите и срутил пръстта. Стивън и Джак тръгнаха през отломките, когато зад тях някой откри огън.
— Влезли са, влезли са, минали са през дупката — пищеше Хънт. Стивън издърпа Бърн през свлечената пръст. Видя Хънт да търкулва граната, преди да стигне до мястото на експлозията. На трийсет метра се чу изстрел от пушка. Виждаха се четирима немци, когато гранатата на Хънт избухна със силен разтърсващ звук. Двама от тях отскочиха назад, а третият отхвърча настрани към стената, но след няколко секунди огънят започна отново. Стивън се качи върху купчината пръст и започна да стреля в мрака. Бърн намери позиция и нагласи на нея тежката си пушка. И двамата не спираха да стрелят, ориентираха се само по проблясъците от оръжията срещу тях. Стивън се пресегна към колана си за гранатите. Беше невъзможно да улучи каквото и да било с пистолета; граната щеше да нанесе повече поражения и можеше да блокира тунела, а това щеше да даде възможност на мъжете, които залагаха експлозивите в паралелния тунел да се измъкнат. Докато опипваше колана си, извика на останалите да хвърлят и техните гранати. Неговата май се беше заплела. Докато я търсеше отчаяно с пръсти, стрелбата срещу него беше подновена, а после му се стори, че върху него се срути къща. Беше изхвърлен с огромна сила назад.
Хънт застана над Стивън и го повдигна, колкото да може да метне гранатата през пространството, където доскоро беше стоял. Двамата с Бърн хвърлиха по три гранати в бърз ритъм, последва дълга поредица от взривове, от които таванът на тунела пропадна в участък от двайсет метра. Германските пушки спряха огъня и Бърн, който разбираше малко немски, чу команда за евакуация. Джак ги поведе и те започнаха да влачат Стивън към галерията, теглеха го и ругаеха, нужни им бяха двойно повече сили заради товара на отпуснатото му тяло. В галерията срещнаха други сапьори, които прииждаха от тунела, и четирима мъже, които бяха поставяли детонаторите във взривната камера. Настана истинска бъркотия, всички се надвикваха и не можеха да обяснят какво се беше случило. Редуваха се да влачат Стивън през тунела обратно към стълбата, но заради горещата му лепкава кръв на уморените войници им беше трудно да го държат здраво.
Когато излязоха, завариха хаос. Пороят от снаряди беше взел жертви в окопа и бе унищожил петдесет метра от прикритието за стрелба. Прислоняваха се зад каквото успеят да намерят. Бърн извлече Стивън до сравнително безопасно място, а Хънт тръгна да търси помощ. Казаха му, че полковият пункт за първа помощ, който би трябвало да е недосегаем в землянката си, е бил напълно разрушен от директен удар. Стивън лежеше на една страна, опрял буза върху дървените дъски на дъното на окопа. Бърн му беше свил краката, за да не пречи на движещите се нагоре-надолу мъже. Лицето му беше покрито с мръсотия, порите му бяха запушени от частичките, които се бяха разхвърчали след избухването на немската граната. В рамото му се беше забил шрапнел и бе улучен от куршум във врата; имаше мозъчно сътресение от взрива и беше изгубил съзнание. Бърн извади полевата си аптечка и сипа йод в дупката на врата му; намери връзките, които отваряха торбата с превръзките и извади от нея марля.
Към десет пристигнаха хранителните дажби. Бърн се опита да налее малко ром в устата на Стивън, но той не отлепяше устни. Под непрекъснатия обстрел най-важните приоритети бяха възстановяването на прикритията и преместването на ранените, които можеха да ходят.
Стивън лежа цял ден в нишата, която Бърн му беше изкопал, докато най-накрая дойдоха санитарите с носилките, за да го изнесат към превързочния пункт.
Беше напълно изтощен. Искаше да спи дни наред без прекъсване, може би цели двайсет, и то в пълна тишина. Но когато се свести, успя да се отпусне само в лека дрямка. Унасяше се и се стряскаше, понякога след събуждането си установяваше, че са го местили. Не усещаше капките дъжд по лицето си. При всяко ново идване в съзнание болката сякаш се усилваше. Имаше чувството, че времето върви на обратно и той се доближава до мига на взрива. Накрая времето спря точно когато металът прониза плътта му и болката застина на това ниво. Копнееше за сън; с волята, която му беше останала, прогони реалния свят и се застави да се потопи в мрака.