— Добро момче — отвърна Шоу. — Вземи и за мен.
Джак си допи чая, взе няколко цигари от пакета и ги прибра в джоба си. Намигна на Шоу и тръгна към комуникационния окоп, който водеше назад към тила. След оръдейната атака кипяха възстановителни работи. На Джак му се стори любопитно колко бързо пътищата и полята губеха френския си селскостопански облик и се превръщаха в разпределителни станции, арсенали и складове — в това, което мъжете наричаха „снабдяване“. Снарядите бяха превърнали земята в нещо прилично на прекопана нива или зеленчукова градина, но това беше за кратко. Попита един човек, който копаеше нови нужници, къде е превързочният пункт.
— Не знам, приятел. Но от другата страна на пътя има някакви медицински палатки — отвърна му той и отново се зае с работата си. Джак намери един санитар със списък на ранените и двамата прегледаха имената в него.
— Рейсфорд. Да. Ето го. Пренесоха го зад зида.
— Искаш да кажеш, че е умрял?
— Не са го носили в пункта за евакуация. Сигурно е умрял. Прехвърлиха ги преди около час. Оттатък оня зид има още пет-шест ранени.
„Ще се помоля за него — помисли си Джак, — ще изпълня християнския си дълг.“ Вече се смрачаваше. Джак тръгна по изровения кален път към ниска каменна стена, зад която се простираше разорано поле. Имаше редици смачкани платнища с тъмни петна. Някои от лицата върху тях изглеждаха бели под лунната светлина, която се процеждаше през близката горичка. Някои тела бяха подпухнали и пръскаха униформите, други бяха разкъсани; всички лежаха тежко отпуснати.
Джак погледна отвъд редиците изхвърлена плът към браздите на разораното поле и очите му се разшириха, когато съзря някакъв силует, който преди това му беше убягнал. Напълно гол, само с един ботуш и превръзка около шията, с изпоцапано от прах и засъхнала кръв тяло, в мрака пред него изплува Стивън. Сухите му устни мълвяха нещо, което звучеше като „Махни ме оттук!“. Джак се съвзе от уплахата, прескочи зида и се приближи. Стивън направи още една малка стъпка и се строполи в ръцете му.
Когато се върна в квартирата си в селото, Майкъл Уиър седна на малката маса до прозореца и погледна навън към дъжда, който се лееше върху сивата, опасана с тополи улица. Опитваше се да не мисли за Стивън. Знаеше, че са го отвели в пункт за евакуация на ранени, но нищо повече. Вярваше, че Стивън ще оцелее, защото излъчваше недосегаемост и добър късмет. Въздъхна тежко — това беше глупавият суеверен начин, по който разсъждаваха пехотинците. Състави списък на нещата, които трябваше да свърши. Обикновено тези домакински занимания му доставяха удоволствие, отвличаха го от снарядите и ангажираха ума му с практични задачи.
Притесняваха го укрепленията на окопа, в който работеха. Често завръщащите се патрули разместваха торбите с пясък, докато набързо се шмугваха вътре, за да не бъдат поразени. Местата, където торбите не бяха наредени както трябва, осигуряваха ненадеждна защита срещу вражеските снайпери, които бяха насочени срещу тях през светлите часове на деня. Неочакваният куршум в главата носеше лека и сравнително чиста смърт, но деморализираше останалите.
Уиър се беше опитал да убеди капитан Грей, че пехотата трябва да се грижи повече за себе си или поне да остави инженерните части да го правят, но осъзна, че в замяна на подкрепата на пехотинците в тунела започна да прави все по-големи отстъпки и да поема все по-голяма част от техните задължения. Чудеше се дали това не беше цената, която трябваше да плати за щедрия достъп до уискито на Стивън.
Като точка първа в списъка си отбеляза „проверка на металните прикрития“. Амбразурите, използвани от войниците на пост, се прикриваха с метални капаци, но някои от тях бяха повредени от шрапнели, от вражески картечници или снайпери. Трябваше да се поправи и бодливата тел, макар че досега успешно успяваше да освободи хората си от тази работа. Пехотата връзваше за телта празни консерви, които да предупреждават при опасност, но ги закачаха само плъховете. Когато валеше, дъждът пълнеше металните кутии. Войниците залагаха в коя ще се събере повече вода и ги обръщаха един срещу друг или пък тръпнеха от суеверен страх чия кутия ще се напълни първа.
Консервните кутии издаваха различни звуци. Веднъж по време на затишие Уиър беше седнал на стъпалото за стрелба, чакаше Стивън да се върне от инспекция и слушаше музиката на консервите. Празните звучаха по-ниско, пълните издаваха по-висок тон. Препълнените догоре кънтяха съвсем глухо, освен ако не се обърнеха и излееха и тогава зазвучаваха по-силно. Край него имаше консерви с различно количество вода и специфичен резонанс. После телта се разклати от вятъра и издаде стенещ фонов звук, който постепенно набра сила, а след това се срина до обикновен акомпанимент. Трябваше много да се напрегне, направо да си въобрази, че кутиите свирят някаква мелодия, но тази музика му беше по-приятна от ужасния тътен на взривовете.