Беше ранен следобед и Уиър искаше да поспи, преди да поемат нощните си задачи. Тази вечер трябваше да помогнат на пехотата да пренесе боеприпаси в окопа и да изкопае нови отточни ями. Трябваше да се поправят траверсите и стените на траншеите, отделно си имаха работа и под земята. Преди да легне да си почине, той отиде да нагледа хората си. Завари ги да пушат и да си кърпят униформите. Някои от дрехите им се нуждаеха от особено внимание и макар всеки да си имаше собствен стил на шиене, всички бяха станали вещи с иглата и конеца.
След като им каза няколко окуражителни думи, Уиър се върна в квартирата си и си легна. Сутринта в щаба на батальона нямаше никакви новини за Стивън. Уиър вярваше, че ако е жив, все някак щеше да му се обади. Дори да не бяха съобщили на командира му, Стивън беше достатъчно изобретателен, за да намери начин да уведоми приятеля си. Уиър затвори очи и се опита да заспи. Искаше му се да напише писмо до роднините на Стивън, ако изобщо имаше такива. В ума му започнаха да се оформят фрази. Той беше безстрашен… той беше истинско вдъхновение… той беше най-добрият ми приятел, моята сила и моят щит. Кухите изрази, изпълнили толкова много писма, изобщо не описваха ролята, която Стивън беше изиграл в живота му. Очите на Уиър се напълниха със сълзи. Ако Стивън си беше отишъл, той самият нямаше да може да продължи. Щеше да флиртува със смъртта, да минава над прикритията, да вдиша с пълно гърло следващия облак фосген, който щяха да пуснат срещу тях, и да предизвика изпращането на телеграма до тихата уличка в Лемингтън Спа, където родителите му и техните приятели продължаваха да си живеят без никаква грижа или мисъл за света, който той и Стивън познаваха.
Стивън Рейсфорд се върна обратно в тялото си клетка по клетка и всеки следващ сантиметър извикваше нова болка и някакъв стар спомен какво е да си жив. Леглото беше без чаршаф, но на лицето му имаше изпран и дезинфектиран мек стар парцал, който носеше облекчение на кожата му.
Вечерта болките в ръката и врата му се усилиха, макар да не бяха нетърпими и да не ставаха по-страшни от тези на човека в съседното легло, който буквално можеше да види агонията си да кръжи над него. С всеки изминал ден отрязваха по нещо от тялото му, опитваха се да надбягат гангрената, но все не успяваха. Когато му сваляха превръзките, от плътта му потичаше течност, сякаш беше някакъв освободен дух, който го беше обсебил. Той се разпадаше като телата, увиснали на бодливата тел, които от червени ставаха кафяви, а след това окапваха на земята и оставяха само зарази след себе си.
Една сутрин в дъното на отделението се появи момче на около деветнайсет. Очите му бяха покрити с парчета кафява хартия. На врата му висеше табелка, в която главният военен лекар, сприхав мъж в бяла престилка, прочете някаква информация. Повика сестрата, английска девойка на не повече от двайсет години, която дойде да му помогне. Започнаха да разсъбличат момчето, а то очевидно не се беше къпало от месеци. Ботушите му бяха като залепнали за краката. Стивън гледаше и се чудеше защо не си направиха труда да го оградят с параван. Когато той самият беше пристигнал, беше пресметнал, че не си е свалял чорапите от двайсет и два дни.
Накрая успяха да издърпат ботушите на момчето и смрадта, която се разнесе из отделението, накара сестрата да повърне в мивката до тях. Стивън чу как военният лекар й се разкрещя.
Свалиха и дрехите на момчето, а когато стигнаха до бельото, докторът използва нож, за да го отдели от кожата му. Накрая младежът остана напълно гол, само с двете парчета кафява хартия на очите. Горният слой на кожата му го нямаше, беше останала само една лента около кръста, там, където коланът го беше предпазил. Опитваше се да вика. Устата му беше отворена и жилите на врата му бяха изопнати, но някакво нараняване в гърлото не пускаше гласа му навън. Лекарят свали кафявата хартия от лицето на момчето. Кожата на бузите и челото му беше на синьо-виолетови петна. И от двете му очи течеше секрет, сякаш страдаше от остър конюнктивит. Промиха ги с вода от купа, в която сестрата беше сипала някаква смес. Тялото му безмълвно се стегна. Опитаха се да измият част от мръсотията по него, но той не можеше да стои неподвижно, докато го сапунисваха и поливаха.