— Трябва да те измием, младежо. Стой мирен — каза му лекарят.
Тръгнаха през отделението и когато се приближиха до него, Стивън видя изгарянията по тялото на момчето. Меката кожа под мишниците и от вътрешната страна на бедрата беше покрита с огромни възпалени мехури. Той дишаше повърхностно и учестено. Убедиха го да легне, макар че тялото му се извиваше и отказваше да влезе в контакт с чаршафа. Накрая лекарят загуби търпение и го притисна с ръце върху гърдите. Устата на младежа се отвори в безмълвен протест и на устните му изби жълта пяна.
Докторът остави сестрата да го покрие с нещо като импровизирана палатка от дървен скелет и преметнат отгоре чаршаф. Най-накрая постави и параван, с който го скри от останалите в отделението.
Стивън забеляза, че тя успя да събере сили, за да се погрижи и за раната на мъжа в съседното легло и дори да го упрекне за шума, който вдигаше, но щом излезеше иззад паравана, кършеше ръце с такава мъка, каквато той никога не беше виждал.
Улови погледа й и се опита да я утеши. Собствените му рани бързо оздравяваха и болките му почти бяха стихнали. Когато лекарят дойде на визитация, Стивън го попита какво се е случило с момчето. Очевидно беше пострадало при газова атака зад фронтовата линия. Ослепено от хлора, попаднало в някаква горяща къща, подпалена от снаряд.
— Глупаво момче, не си е сложило противогаза навреме — каза докторът. — Минал е през достатъчно учения.
— Ще умре ли?
— Вероятно. Черният му дроб е увреден от газа. Тялото му вече има некротични изменения.
Дните минаваха и Стивън забеляза, че когато сестрата се приближеше до паравана, зад който лежеше обгазеното момче, стъпките й винаги се забавяха, а погледът й ставаше мрачен. Имаше сини очи и светла коса, прибрана под колосаната касинка. Накрая почти спираше, поемаше дълбоко дъх и изправяше решително рамене.
На третата сутрин се чу гласът на момчето. То се молеше да умре. Сестрата беше оставила паравана леко отместен и Стивън я видя да хваща много внимателно палатката и да я вдига високо над обгореното тяло, преди да се обърне и да я остави на пода. Огледа тялото, което на никого не беше позволено да пипа — от сълзящите очи, през лицето и шията, зачервения гръден кош, слабините и пулсиращите от болка крака. Разпери безсилно ръце в знак на майчинска обич, сякаш се опитваше да го утеши. Той не отговори. Тя взе шише с някакво мазило от нощното шкафче и се наведе. Внимателно изля малко върху гърдите му и младежът нададе животински писък. Тя се отдръпна и вдигна лице към небесата.
На следващия ден Стивън се събуди и откри, че момчето го няма. Не се върна до вечерта, нито на следващия ден. Стивън се надяваше молитвите му да са били чути. Когато сестрата дойде да му смени превръзките, той я попита за него.
— Той е в една вана — отвърна тя. — Поставихме го в колоиден физиологичен разтвор за ден.
— Опира ли се тялото му във ваната? — попита невярващ Стивън.
— Не, в платнена люлка е.
— Разбирам. Надявам се да умре по-скоро.
Следобеда се разнесе тропот от бягащи крака. Чуха как военният лекар извика: „Извадете го, извадете го!“
Вързоп от капещи одеяла беше пренесен през отделението. През нощта успяха да поддържат младежа жив. На следващия ден той притихна, а вечерта се опитаха да го сложат пак в люлката и да го върнат във ваната. Крайниците му висяха през краищата на плата. Той лежеше неподвижен, оставяйки след себе си следа от изранената си плът. Възпалените му бели дробове захриптяха и устата му избълва пяна и жълтеникава течност, които задушаваха протестите му, докато го спускаха в каменната вана.
През нощта Стивън се помоли момчето да умре. На сутринта видя сестрата да идва към него. Изглеждаше бледа и съкрушена. Той вдигна въпросително поглед. Тя кимна утвърдително, след това се разтресе от плач.
Следобедите на Стивън му беше позволено да излиза навън и да сяда на пейката, гледайки как вятърът разклаща дърветата. Не говореше; нямаше желание да казва нищо. Скоро отново можеше да ходи и лекарите му съобщиха, че ще го изпишат в края на седмицата. Беше лежал двайсет дни.
— Имате посетител — каза русата сестра една сутрин.
— Аз ли? — попита Стивън. Гласът му се протегна вътре в него като котка след дълъг сън. Остана доволен от необичайния му звук. — Да не е кралят?