Сестрата се усмихна.
— Не, капитан Грей.
— Как се казваш? — попита Стивън.
— Сестра Елъридж.
— А първото ти име?
— Мери.
— Искам да ти кажа нещо, Мери. Би ли дошла тук за момент?
Тя се доближи до леглото му малко неохотно. Стивън я хвана за ръката.
— Седни на леглото за секунда.
Тя се огледа колебливо, но се настани на ръба.
— Какво искате да ми кажете?
— Жив съм — каза Стивън. — Това исках да ти кажа. Знаеше ли го? Жив съм.
— Много добре — усмихна се тя. — Това ли е всичко?
— Да. Това е всичко. — И пусна ръката й. — Благодаря.
Капитан Грей се появи в отделението.
— Добро утро, Рейсфорд.
— Добро утро, сър.
— Чух, че вече ходиш. Да излезем навън?
До стената на болницата имаше две пейки от ковано желязо, които гледаха към поляна с кедрово дърво и голямо спокойно езеро. Наоколо с помощта на патерици предпазливо се разхождаха пациенти.
— По всичко личи, че добре се възстановяваш — започна Грей. — Казаха ми, че си бил на ръба.
Свали фуражката си и я сложи на пейката между двамата. Чупливата му коса беше кестенява и лъскава, все още без нито един бял косъм; а мустаците му бяха прилежно подстригани. От друга страна, Стивън, макар да беше блед, рошав и тук-там прошарен, беше запазил младежкия си вид, който Грей беше загубил. Блясъкът в големите му очи все още загатваше за нещо непредвидимо, докато изражението на Грей, макар и оживено, говореше за улегналост. Беше човек, успял да установи контрол върху себе си и макар да се държеше дружески, поведението му подчертаваше, че е по-високостоящ офицер.
Стивън кимна.
— След като се отървах от инфекциите, започнах бързо да се оправям. Раните сами по себе си не бяха толкова тежки. Движенията на ръката ми ще бъдат леко ограничени, но иначе съм добре.
Грей извади цигара от табакерата, която държеше в предния си джоб на куртката си, и я потупа в ръба на пейката.
— Полагат ти се две седмици домашен отпуск, след като напуснеш болницата — каза той. — След това ще те повишат. Искам да отидеш на курс в Амиен. После ще заминеш за бригадния щаб.
— Няма да отида — каза Стивън.
— Какво? — засмя се Грей.
— Няма да си ходя у дома и няма да приемам някаква щабна работа. Не и сега.
— Мислех, че ще се зарадваш — отвърна Грей. — На фронтовата линия си повече от година, нали?
— Точно така — каза Стивън. — Година на подготовка. Не искам да тръгвам в най-важния момент.
— Какъв важен момент? — Грей го изгледа подозрително.
— Всички знаят, че ще атакуваме. Дори лекарите и сестрите. Затова се опитват да вдигнат на крака тези мъже.
Грей сви устни.
— Може би, може би. Но чуй ме, Рейсфорд. Ти се справяш добре с взвода си. Не са постигнали кой знае какво, но кой от нас е? Ти ги държа сплотени под огъня. Заслужи си почивката. Никой няма да каже, че бягаш. За бога, само преди три седмици се бяха отказали от теб и бяха решили, че си мъртъв. Знаеш ли това? Бяха те хвърлили при труповете.
Стивън беше отвратен от идеята да го отделят от мъжете, редом с които се беше сражавал. Ненавиждаше войната, но не можеше да си тръгне, докато не види как тя ще свърши. По някакъв необясним начин като че ли се беше венчал за нея — неговата незначителна участ вече беше свързана с изхода на големите събития.
— Като начало — каза той — в Англия нямам дом. Не знам къде да отида. Да се навъртам по „Пикадили Съркъс“ ли? Или да отида на морския бряг в Корнуол и да си наема малка вила? Предпочитам да остана във Франция. Тук ми харесва.
Грей изглеждаше искрено заинтригуван.
— Продължавай. А повишението? И него ли не искаш? Тогава Харингтън ще го получи.
Стивън се усмихна.
— Дори и така да е, сър. Мисля, че ще имам и други възможности за повишение. Не вярвам кръвопролитието да спре отведнъж.
— Вероятно няма — отвърна Грей. — Но чуй ме, Рейсфорд, това ми е наредено. Нищо не мога да направя.
— Можете да говорите с командващия.
— Полковник Баркли? — Грей поклати глава. — Не мисля. Той играе по правилата. Даже мисля, че той е писал правилата.
Стивън се почувства окуражен. Нестандартното поведение очевидно се харесваше на Грей въпреки спретнатата му външност и военната дисциплина.
И двамата мълчаха. Някакъв камион докара носилки с ранени пред болницата и двама санитари отидоха да помогнат. На някои от мъжете, които разтовариха, не им оставаше нищо друго, освен да умрат; най-тежко ранените винаги ги изнасяха последни от фронта, защото се смяташе, че е безсмислено. Стивън си помисли, че сигурно така произнасят смъртните присъди на лежащите в кратерите от снарядите, които чакат, докато инфекциите ги убиват.