— Знаете ли къде ще ни местят? — попита той.
— Да, знам — отвърна Грей. — Макар че не мога да ти кажа.
Стивън не отговори, но разтвори ръце и сви леко рамене.
— В Албер — каза Грей. — Там ще ни дадат по-точни указания. Бригадният щаб ще е в село на име Ошонвиле, ако правилно го произнасям. Полковникът го нарича „Оушън Вилас“.
— Знам го! — възкликна Стивън. — Бил съм там. Точно до река Анкр е. Много добре познавам този район. И говоря френски. Ще бъда…
— Незаменим — засмя се Грей.
— Точно така.
— Разкажи ми тогава.
— Приятна провинция. Местността не е съвсем равна, по-скоро е хълмиста. Има много риба в Анкр — не че някога съм хващал. Открити полета, тук-там с гори и шубраци. Отглеждат много зърнени култури и зеленчуци. Струва ми се, че и доста захарно цвекло. Местните хора са скучни. Железницата от Албер спира в Бомон. Има едно хубаво селце, което се казва Бомон-Амел.
— Няма да можеш да го разгледаш. Това е немска крепост. Какво друго?
— Ами това е почти всичко. Обаче има един проблем. Много е хълмисто. Ще е важно кой е на по-висока позиция. Никой не би искал да щурмува от долу нагоре; това би било самоубийство.
— Предполагам, че изобщо не искаме да щурмуваме, но ще трябва да отклоним огъня от Вердюн. Ако там пробият, с нас е свършено.
— Все пак ще атакуваме ли от долу нагоре?
— Швабите са там от година. Не вярвам да са избрали да се настанят в ниското.
Стивън помълча, но след малко попита:
— Кой друг отива?
— Най-вече новобранци, току-що мобилизирани, само няколко по-стари като нас за подкрепа.
— И те ги пращат да атакуват там? — Стивън не можеше да повярва. Грей кимна. Стивън затвори очи. Познаваше възвишенията от деня, в който беше по тези места на риболов. Смътно си спомняше голямата гора, която растеше в подножието на едно село, което — ако не го лъжеше паметта — се казваше Тиепвал. Знаеше, че германците подготвят защитата си цяла година; а дори само една седмица преднина им даваше възможност да построят по-добри окопи от британците. Да изправят срещу тях търговци, работници и чиновници, които за пръв път усещат вкуса на войната, беше немислимо. Нямаше да го позволят.
— Размисли ли? — попита Грей. — „Пикадили Съркъс“ не е чак толкова лошо място. Там поне можеш прилично да се нахраниш. Ще седнеш в „Кафе Роял“.
Стивън поклати глава.
— Мислите ли, че можете да направите нещо за мен? Да ги убедите да остана?
— Всичко е възможно. Винаги е по-лесно да предложиш на командващия войници, отколкото да му ги отнемеш. Мога да говоря със заместника му майор Търсби.
— Ами работата в щаба? Можете ли да я отложите, или да я предложите на друг?
— Ако успееш да докажеш, че си незаменим — каза Грей. — И ако се постараеш да влезеш в крачка.
— Какво имате предвид?
Грей се изкашля и стъпка угарката си с пета.
— Ти си суеверен, нали?
— Всички сме такива.
— Офицерите не са суеверни, Рейсфорд. Животът ни зависи от стратегията и тактиката, не от залози и игри на карти.
— Може би още съм редник по душа.
— Е, престани да бъдеш. Виждал съм онези глупости в землянката ти. Дървените фигурки, картите и парчетата от свещи. Изхвърли ги. Довери се на подготовката и доброто командване. Вярвай в хората си. Ако искаш нещо свръхестествено, върви при свещеника.
Стивън сведе очи.
— Хорокс никога не ми се е струвал свръхестествен.
— Не ставай глупав, Рейсфорд. Разбираш ме много добре. Ако ти помогна, ще трябва да ми се отблагодариш. Откажи се от тези щуротии и се уповавай на себе си.
— Не вярвам в онези неща — каза Стивън, — нали се сещате… в картите и късметчетата. Но всички останали вярват в тях.
— Не, не вярват, Стивън. А ти го правиш заради нещо, което се е случило в детството ти. — Тонът на Грей малко беше омекнал.
— Какво имате предвид?
— Не познавам живота ти, но според мен децата имат нужда да вярват в сили, които са извън тях. Затова четат книги за вещици и магьосници и бог знае още какво. Човек има нужда от това, но тази нужда обикновено приключва с детството. Ако обаче светът на едно дете се срине под напора на реалността, тази нужда се загнездва в подсъзнанието му.