— Що за нелепи австрийски глупости…
— Замълчи. — Грей се изправи. — Аз съм командир на ротата ти. От мен се очаква да знам нещата, които ти не знаеш. Ако ти помогна да останеш на фронта — и нека Бог да те пази! — ще трябва в бъдеще да вършиш всичко по моя начин.
Протегна ръка. Стивън я стисна набързо и се върна в болницата.
— Ама че си откачено копеле, Рейсфорд — каза Майкъл Уиър. — Искаш да кажеш, че си предпочел да останеш тук, след като си можел да се върнеш у дома?
— У дома?
— Знаеш какво имам предвид. В Англия. Там е толкова хубаво по това време на годината. Обикновено на Петдесетница ходех при леля ми, която живее в Шерингам на брега в Норфолк. В края на май въздухът е толкова чист, че направо те опива. Полетата и храстите оживяват. Най-прекрасното време от годината. Имаше и една кръчма в Бърнам Торп…
— Ще ме заведеш, когато всичко свърши, не преди това. А междувременно аз ще ти покажа нещо. Мястото, където отиваме. Получи ли вече заповедите?
— Да, макар и не много подробни. В петък тръгваме към Албер. Какъв късмет! Мислех, че ще останем тук до края на войната, но там има толкова много за копаене, че от щаба на корпуса са поискали още две роти. И познай кого са избрали. Албер е градът с Мадоната на върха на кулата, нали?
— Да. Ще е страшна навалица. Половината от проклетия Британски експедиционен корпус ще е там. Уиски?
— Добре — каза Уиър.
— В четвъртък вечер, когато тилът се напълни с коли, ще те заведа в селото за прощална почерпка.
— Какво имаш предвид?
— Почакай и ще видиш. Нещо, което отдавна искаш.
Уиър го погледна подозрително, но не каза нищо. Предполагаше какво планира приятелят му. От мъжете, връщащи се от гарнизонен отпуск, беше дочул, че имало някаква ферма, чиито прозорци цяла нощ светели. Говореше се, че една жена и дъщеря й обработвали по цял взвод. Мисълта за това изпълни Уиър с безпокойство. За пръв път беше докоснал женска плът на седемнайсет и се беше уплашил от възможността, която му се предлагаше. Момичето беше само година по-голямо от него, но сякаш принадлежеше на друго поколение. Той имаше задръжки и се чувстваше недорасъл за предложението й, а тя се отнасяше към всичко жизнерадостно и светски, сякаш дългият й опит я караше да разглежда акта като най-простото и естествено нещо на света. Това, което беше чувал и което му се щеше да направи, му се струваше толкова срамно и интимно, че не искаше никой да го вижда как го върши, дори самото момиче. Отклони поканата й; каза си, че ще почака, докато стане по-зрял. Междувременно гледаше озадачено всички женени двойки, които познаваше, особено родителите си. Когато седяха във всекидневната в просторната им тухлена къща, четяха книги или играеха карти, той се взираше ококорено в тях и си представяше сцени на разврат. Когато майка му се обръщаше към него, килнала въпросително глава, или оставяше ръкоделието си и го питаше за какво мисли, той трябваше бързо да се съсредоточи върху пътя на косата й, перлите й и благоприличното й облекло, за да прогони от ума си картините с възбудени органи и плътски игри. Очевидно тези действия бяха естествени, така светът се възобновяваше и продължаваше да съществува, но въпреки това, наблюдавайки как родителите му разговарят със свои приятелски семейства, се чудеше на странния заговор, криещ тази част от живота им под строгото поведение на публични места.
Започна да кани жени на танци или на чай в семейната им къща, но за секс изобщо не ставаше въпрос. От време на време си държаха ръцете или ако извадеше късмет, получаваше целувка за лека нощ по бузата. Отиде в университета, където малобройните момичета се обучаваха отделно и срещите с тях бяха кратки и под строг надзор. Ако го беше направил поне веднъж, щеше да знае как да го направи пак. Когато стана на двайсет и три, си помисли отново да се свърже с онова момиче и да види дали още се интересува от него, но после си каза, че това е абсурдна идея. По-късно разбра, че се е омъжила.
Записа се в инженерните войски две години преди началото на войната. Целомъдреното мъжко командване му осигуряваше прикритие. Тук най-накрая щеше да е като всички останали, просто мъж, който копнее за жени, но за жалост — макар той да прие това с известно облекчение — е лишен от тях заради обстоятелствата. Можеше да се шегува горчиво с въздържанието си заедно с останалите, а забележките му бяха белязани от искрено съжаление.