През първите шест месеца от войната това облекчение го направи почти еуфоричен. Спечели си репутация на ексцентрик, но и на офицер с неизчерпаем висок дух, на когото може да се разчита. Заради университетското си образование бързо получи повишение и войниците се заразиха с ентусиазма му. Но когато битките се ожесточиха и бомбардировките станаха по-интензивни, нервите му започнаха да не издържат. Не беше обучаван да живее в дълбоки подземни тунели, широки само метър. Не му харесваше и усещането, че във всеки миг може да бъде убит в окопа.
Когато стана на трийсет, непостижимият физически контакт с жените престана да му липсва, а стана по-скоро придобивка. Умори се да мисли за своето целомъдрие, престана да завижда на другите хора. Убеди сам себе си, че не е пропуснал нещо изключително. Проста функция на човешкия организъм, напълно незабележителна и вече лесна за пренебрегване. Идеята, че може да сложи край на въздържанието си, му се струваше все по-странна и пълна с практически капани, които нямаше как да избегне; и накрая просто се превърна в немислима.
Масивният артилерийски обстрел не беше прелюдия към вражеско настъпление, както мнозина се страхуваха. Оказа се предизвестие за нова по-кратка бомбардировка, след която настъпи известно затишие.
Патрулите излизаха нощем и се вслушваха в звуците на германците: поправянето на бодливата тел, шиенето на копчета, посещенията на санитарите с тяхната пудра против въшки и на стария баварски бръснар. Бяха се окопали по-добре от британските си противници и бяха по-добре осигурени с полеви кухни и бурета с бира, складирани в траншеите с провизиите. От време на време вечер се чуваха народни песни. Не бяха сантиментални, каквито предпочитаха британските войници, а въздействащи и тъжни, в които се възпяваше любимата родина.
Стивън лежеше в един кратер от снаряд заедно с Бърн и тялото му се напрегна от омраза, когато ги чу. Много от мъжете от взвода му изпитваха уважение към немците, а по време на затишие проявяваха към тях такава толерантност, която като че ли граничеше с обичта. А той не чувстваше нищо друго освен ярост; искаше да им отвърне със стомана и експлозиви, с рани от метал в меките тъкани и натрошени кости. Когато войната свършеше, щеше да има достатъчно време за размисъл, дори за благородство, но междувременно ценеше омразата си като средство за запазване на собствения му живот и на живота на хората му.
Той се обърна към почерненото със сажди лице на Бърн, приближи устни към ухото му и зашепна толкова тихо, че звукът от докосването на езика му до небцето беше по-силен от самите думи.
— Картечница в далечния край. Никакво движение. Всички спят. Можем да се връщаме.
Нощта беше услужливо беззвездна; луната беше потънала дълбоко зад купчина дъждовни облаци. Непостоянният вятър не беше достатъчен да прочисти небето и да хвърли светлина върху разкъсаната земя, в която лежаха. Спорадичните му пориви се заглушаваха от песента на славей.
Стивън опипа със съжаление ножа си, който не се беше наложило да използва. Бърн кимна. Той носеше половинметрова бухалка, която беше издялал от парче дъб. Веднъж само с едно замахване и извиване на китката беше строшил черепа на немски караул.
Излязоха внимателно от кратера и запълзяха обратно към своите позиции. Най-опасната част от пътя им беше прекосяването на четири прегради от бодлива тел и претъркулването в окопа, без да привлекат върху себе си вниманието на германските картечари, които непрекъснато се целеха в ръба на британските окопи, или на собствените си часови, които можеха да се събудят с чувство за вина заради непозволената си дрямка и да стрелят по посока на първия звук, който чуят.
Като се върнаха в окопа, на пост беше Хънт. Чуха изтракването на пушката му, когато Бърн докосна една консервна кутия, окачена на бодливата тел.
Стивън усети как Хънт протяга ръка и му помага да влезе в окопа. Бърн се плъзна след него.
— Добра работа, Хънт — каза Стивън. — Сега ще почерпя този мъж едно питие. Обичаш ли уиски, Бърн?
— Много.
— Ако Петросиян пита къде е Бърн, кажи му, че е при мен.
— Добре. — Хънт ги проследи с поглед, докато двамата се отдалечаваха по дъсчения под на окопа.
На няколко метра по-надолу на банкета за стрелба седеше Джак Файърбрейс и пиеше чай. Възстановяваше силите си след шест часа под земята. Мислите му бяха насочени към дома. Преди осем и половина години, когато жена му роди сина им, животът на Джак се беше променил. Докато детето растеше, той забеляза у него някои качества, които ценеше високо и които го изненадаха. Момчето не го уморяваше. В неговата невинност имаше надежда. Маргарет се засмя, когато Джак сподели това с нея.