— Той е само на две — отвърна тя. — Разбира се, че е невинен.
Но не това имаше предвид Джак. Просто не можеше да обясни с думи ефекта, който Джон имаше върху него. Разглеждаше го като същество от друга вселена; в очите на Джак мястото, от което идваше момчето, не беше просто различен, а по-добър свят. Невинността му не беше просто незнание, а могъща добродетел, достъпна за всички хора. Може би точно това в Библията наричаха милост или надежда за слава. На Джак му се струваше, че щом обикновено човешко същество — собственият му син, а не някой специален, може да притежава такава чистота, то тогава отделните прояви на благородство, на които хората се възхищават в по-зряла възраст, не бяха никак изолирани; може би те бяха естественото продължение на невинната доброта, която всички носеха у себе си по рождение. Ако това беше истина, то тогава човешките същества не бяха груби и несъвършени, както повечето от тях предполагаха. Недостатъците им не бяха вродени, а бяха резултат от грешния път, по който бяха тръгнали, или от преживените трудности; но в сърцата си те бяха способни на преображение.
Любовта, която Джак изпитваше към сина си, го накара да цени човешкия живот и придаде смисъл на вярата му в Бог. Преди набожността му беше просто рефлекс на боязлив човек, а сега се превърна във вяра в добротата на човечеството.
Собствените му убеждения вече нямаха значение за него, интересуваше го само синът му. Нямаше възможност да се сбогува с него, когато заминаваше, и общуваше с детето само чрез писмата до Маргарет. В окопа и под земята често беше прекалено зает, за да мисли за тях двамата и да си ги представя, но когато лежеше на кръста в дъното на тунела или напрягаше уши по време на пост, винаги ги усещаше до себе си. Понасяше всичко заради тях; стараеше се да остане жив, за да може отново да види момчето. Загледа се в Бърн и Стивън, които се отдалечаваха в мрака, след това се помоли горещо за живота на Джон. Миризмата на пръст в окопа му напомни за собственото му детство, когато падаше в калта по време на футболен мач или си играеше, строейки бентове в потока зад фабриката — тази миризма за него беше неотменимо свързана с детството. Беше доста самотен, както винаги, но сега сърцето му биеше в ритъм с живота на друго същество.
На другия ден Джак получи писмо от Маргарет. Реши да не го отваря, докато не се върне от смяната си под земята. Можеше да го убият в тунела и щеше да е по-добре да умре в неведение, ако новините от болницата бяха лоши. Ако бяха добри, тогава щяха да са още по-сладки, след като ги отложи.
Беше спокоен ден. Части от дивизията вече се стягаха за път. На сутринта Джак извади скицник и направи няколко рисунки на приятеля си Артър Шоу, чиято голяма глава с нейната плътност и светлосенки направо плачеха да бъдат запечатани от меките линии на молива. Шоу седеше кротко, докато очите на Джак се стрелкаха от листа към лицето му и обратно, а върховете на пръстите му държаха съвсем леко молива. Появи се Тайсън, погледна през рамото на Джак и изсумтя одобрително. Рисунката беше семпла и несръчна, но Джак умееше да пресъздава прилика и това впечатляваше Тайсън, който също искаше портрет. Но Джак избираше мистериозно моделите си. Имаше няколко скици на камиони и складове, на някои от селата, в които бяха отсядали, на някоя и друга групова сцена от концертна зала или механа, изобразени по памет, ала най-голяма част от албума му заемаха портретите на Артър Шоу.
В късния следобед пристигна сержант Адамс заедно с Джоунс и О’Лоун, и мъжете се приготвиха да слязат под земята.
Майкъл Уиър беше инструктирал Адамс да поеме командването, докато той прекарваше вечерта в землянката си с книга в ръка. Около осем часа Стивън дръпна завесата на вратата и влезе. Беше нервен и превъзбуден.
— Да вървим — каза той.
— Къде?
— При изненадата, за която ти казах. Хайде. Вземи и бутилката уиски.
Уиър се изправи колебливо. Боеше се от онова, което Стивън бе намислил. Отпи голяма глътка от бутилката и усети въздействието й заедно с това на предишните, които вече беше погълнал. От държането на Стивън разбра, че и той беше пил.