Когато излязоха в мрака, Уиър си пое дълбоко дъх. Беше суха лятна вечер, чуваше се само далечният тътен от вял артилерийски обстрел на около миля надолу по фронтовата линия — рутинната метална приспивна песен, предупреждаваща забравилите, че смъртта може да ги навести дори в съня им.
Уиър следваше Стивън надолу по комуникационния окоп, през резерва и после през тиловата част, където се виждаха предните фарове на приближаващите камиони, пъплещи по очертания от дърветата път. Те осветяваха големи купчини екипировка, завити с брезент и готови за транспортиране. Сержант Прайс се суетеше около железопътния терминал, където с усилие качваха артилерийско оръдие в някакъв вагон. С папка и списък в ръка той временно се беше върнал към някогашната си работа на склададжия.
Стивън забави крачка от страх да не го види Прайс и поведе Уиър към един кален участък в края на редицата от тополи, където двама мъже се бяха облегнали на мотоциклет и пушеха.
— Този мотор ми трябва — каза той. — Майор… Уотсън го иска спешно. — И кимна към Уиър.
— Майор кой? — попита мъжът и погледна подозрително Уиър, който носеше бял пуловер и цивилни обувки без никакви отличителни знаци за чин.
— Специална операция — каза Стивън. — Вземете това и повече нито дума по въпроса. — И им подаде метална кутия с петдесет цигари.
— Не мога да ти го дам, приятел — отвърна редникът, който въпреки всичко взе цигарите. — Но ей там долу зад бараката има мотоциклет, който никой не ползва. Един фермер рани куриера в задника. С ловджийска пушка! — засмя се той.
Стивън намери мотоциклета и го разклати, за да види дали има бензин. Чу се тихо, но окуражително плискане на течност в резервоара. Запали мотора и го включи на скорост. Уиър се качи внимателно зад него и го хвана здраво. Мотоциклетът имаше само една седалка, така че трябваше да седне на багажника, прикрепен над задната гума. Краката му увиснаха в празното пространство.
Когато набраха скорост по изровения път, Стивън усети прилив на бодрост. Бяха оставили зад гърба си смъртта, хаоса и мръсотията; летяха свободни в тъмнината на нормалността, където имаше ядене и пиене, женски гласове и мъже, които не искаха да ги убиват. Мотоциклетът ревеше с пълна сила по чакъления път.
Видяха светлините на селото — оскъдни и приглушени. В най-западния край имаше светещ прозорец, който слуховете бяха направили популярен. Стивън усети как Уиър заби пръсти в ребрата му.
Беше ферма с ниска тухлена жилищна постройка от едната страна и наредени в квадрат плевници за сламата и добитъка. Стивън подпря мотоциклета до входа, а Уиър извади бутилката от джоба си и я засмука жадно.
— Слушай, Рейсфорд, не мисля, че искам да го направя. Погледни това място, много е мизерно и…
— Хайде. Там има жена — меко същество, което ще бъде мило с теб и ще те накара да се почувстваш добре. Не е някой въоръжен мъж.
Хвана Уиър за ръката и го поведе през двора. Уиър запреплита крака, когато наближиха вратата. На входа направо започна да трепери.
— За бога, Рейсфорд, пусни ме да си ходя. Искам да се прибирам. Не искам да влизам тук.
— Да се прибираш? Къде? В окоп, пълен с плъхове?
— Ако военните полицаи ни хванат, ще ни разстрелят.
— Разбира се, че няма да ни разстрелят. Може би ще ни накажат. Или ще ни понижат. Я се стегни!
Влязоха в мрачна дневна с печка по средата. Вътре една старица пушеше лула. Когато застанаха на прага, тя им кимна. Поклати глава, когато Стивън проговори, и му посочи ухото си.
— Искам да си ходя — просъска Уиър.
Стивън го стисна за китката.
— Почакай.
Старицата изписка по посока на вратата, която водеше навътре в къщата. Чуха се стъпки, а след това и женски глас. Жена на около петдесет се появи на тъмния праг.
— Днес не очаквах хора — каза тя.
Стивън сви рамене.
— Приятелят ми много искаше да дойде при теб. Тревожа се, че може би е малко нервен. Трябва да си много търпелива. — Стивън говореше колкото може по-бързо с надеждата, че Уиър няма да разбере какво казва.
Жената мрачно се усмихна.
— Много добре.
— Нали имате дъщеря, мадам?
— Това пък какво те интересува?
— Доколкото разбрах и тя…
— Не е твоя работа. Кажи на приятеля си да дойде с мен.
— Хайде. — Стивън бутна Уиър в гърба и го загледа как влезе колебливо и уплашено в мрака от другата страна на вратата.