Докосна ръката му.
Стивън подскочи и вдигна очи. Не можеше да повярва. Докосването й беше нежно. А трябваше да го убие.
Той поклати озадачено глава.
— Какво…?
Тя вдигна пръст пред устните си. Силата й ставаше все по-голяма с всяка изминала секунда, подхранвайки се от собственото й облекчение и неговото отчаяние.
— Много е трудно. Войната — каза тя.
— Извинявай, извинявай — повтаряше той.
— Разбирам те.
Той я погледна с невярващи очи, след това вдигна дрехите си и се облече набързо зад паравана.
В трескавите приготовления преди преместването на дивизията никой не забеляза временното отсъствие на двамата офицери през нощта. Те върнаха мотоциклета там, откъдето го бяха взели, и тръгнаха поотделно към фронтовата линия. И двамата се чувстваха по-трезви, отколкото бяха очаквали.
На следващия ден Уиър получи заповедите си. Щяха да тръгнат на другия ден вечерта към място, което още не беше уточнено, а след това щяха да продължат към Албер. От тях се очакваше да помогнат за довършването на изкопните работи, които вече бяха започнали край село Бомон-Амел. Нищо не подсказваше дали това е част от по-мащабна стратегия, или просто рутинно предислоциране. Но след като цялата дивизия се местеше, очевидно слуховете бяха верни — предстоеше офанзива.
Уиър се беше свил на долното легло в землянката си. Прокара ръка през това, което беше останало от косата му. Значи най-сетне щяха да атакуват. Край на мира и спокойствието. Наближаваше големият щурм. Засмя се сухо и хрипливо. Край на рутинното приятелско патрулиране в спокойния сектор на фронта. Заедно с новобранците щяха да изметат немците от Франция.
Беше изпълнен с решителност. Усещаше, че е изгубил контрол над живота си — когато най-сетне се бе опитал да промени един важен аспект от битието си, не беше постигнал нищо друго освен унижение. Оръжията не можеха да му причинят нещо много по-лошо.
Когато се върна от нощна смяна под земята, Джак се отдалечи в тихия край на окопа с чаша чай и извади писмото на Маргарет. Прочете го бавно, без да си позволи да вдигне очи.
Скъпи Джак,
Как си? Непрекъснато мислим и се молим за теб. Благодаря ти за писмата, те много ни успокоиха. Хубаво е да знаем, че си ведър и си добре.
Трябва да ти кажа, че момчето ни почина тази сутрин. Лекарите казаха, че не го е боляло и краят му е бил спокоен. Нищо не можеха да направят. Видях го в болницата, но не ми дадоха да го отведа у дома. Вярвам, че са се грижили за него до последно и не са го оставили да страда.
Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, скъпи Джак, защото знам колко много го обичаше. Не трябва да позволяваш то да те съсипе. Сега само ти ми остана и се моля на Бог да те върне вкъщи при мен жив и здрав.
Този следобед ще прибера малкото му тяло, а погребението е в петък. Ще запаля свещ от твое име в църквата.
Ще ти пиша пак, но сега нямам сили да продължа. Моля те, пази се и се върни у дома при мен.
Джак остави писмото на земята и се взря пред себе си. Помисли си: „Няма да позволя това да разколебае вярата ми. Животът му беше красив, изпълнен е с радост. И ще благодаря на Бог за това.“
Зарови глава в ръцете си, за да се помоли, но беше завладян от скръб и чувство за загуба. В ума му нямаше почтителни думи на благодарност, в него крещяха само мракът и отчаянието.
— Момчето ми — проплака той. — Скъпото ми момче.
Пристигнаха в Албер през първата седмица на юни. Тунелджиите веднага бяха пратени на фронтовата линия, но на пехотата позволиха да си почине, с по-малко учения и инспекции от обикновено и подозрително добра храна, която включваше портокали и орехи.
Капитан Грей заведе Стивън при полковник Баркли, който се беше настанил в голяма къща в западната част на града.
— Той е сприхав човек — каза. — Но не се заблуждавай от маниерите му. Отличен боец е. Обича трудностите и опасностите. — Тук Грей вдигна вежда, сякаш се съмняваше в преценките на Баркли.
Завариха полковника да разглежда карти в пригоден специално за него кабинет. Беше по-млад, отколкото Стивън беше очаквал и макар да бе прошарен, изглеждаше жилест и енергичен.