Стивън се усмихна на себе си, беше наясно, че краткото му бягство от действителността скоро щеше да свърши.
Батальонът пое към село на име Коленкан. По пътя всички пееха и движеха ритмично ръцете си. Беше топъл юнски ден и слънцето озаряваше бледата зеленина в околността. Враните грачеха замечтано от брястовете, а от чинарите и кестените долиташе неспирното чуруликане на косове и дроздове. Селото се превърна в истински Вавилон от диалекти — от Ълстър, Лондон, Глазгоу и Ланкашър. Мъжете превзеха местните домове в търсене на квартири. Вечер играеха футбол и потта в непраните им, пълни с въшки дрехи извикваше спомени за бойни действия.
Стивън заведе взвода си в един хамбар, където Грей се опитваше да сключи сделка с една колеблива жена и сина й. До падането на мрака успяха да вкарат мъжете в чистата слама и да им донесат гореща храна от подвижната кухня.
Същата нощ проехтяха оръдията. Стивън ги чу, докато четеше книга в сеновала под светлината на една свещ. Недалеч падна снаряд и разтърси събирания с векове прахоляк по гредите.
В началото бомбардировката не беше нищо особено; приличаше на прочистване на гърлото, но ехото от басовия й тътнеж се носеше над меката долина. Когато звукът стана толкова нисък, че вече не можеше да се чуе, се долавяше постоянно ниско бумтене, от което стените на хамбара се тресяха. Стивън усещаше как вибрациите преминаваха през дървения под на сеновала. Представи си как артилеристите започват да се загряват, да свалят ризите си в дълбоките окопи и да набутват още по-дълбоко тапите в ушите си. Изпитваше страхопочитание към звука, който оръдията издаваха; бяха толкова много, подредени в продължение на шестнайсет мили, и стреляха последователно — най-тежкото задаваше основния тон, подобно на биещи тимпани, а по-леките добавяха непредсказуеми мелодии и акценти. Само след час обстрелът вече беше по цялата фронтова линия, летящият метал изпълни нощното небе. Звучеше като гръмотевица, чийто тътен се носеше като вълни.
Очевадната мощ на артилерийския обстрел беше донякъде утешителна, но не и мащабът на сблъсъка, който той предвещаваше. Стивън беше наясно, че вероятността за сражение драматично се е увеличила; вече не можеше да става и дума за отстъпление или компромис; можеше само да се надява, че страната, на която се биеше, ще се окаже по-силна от врага.
Останаха в Коленкан още два дни, преди да тръгнат към фронтовата линия.
— Скоро ще трябва да си вървим, сър — каза Бърн, докато гасеше цигарата си и сядаше до Хънт. — Не съм си и помислял, че ще слезете с нас в онзи тунел.
— Аз също — обади се Хънт. — Ще ми се да бяхме си останали под земята.
Стивън се усмихна.
— Тогава никак не ви хареса. Няма значение. Сега ще е различно. Доведете Стъд и Барнс. Лесли, имаш два дни да си почистиш пушката. Не го прави непосредствено преди прехода.
Взводът остана под командването на сержант Прайс, който крачеше от единия до другия край на запуснатия площад и чакаше заповеди от капитан Грей. Прайс, изглежда, беше единственият, който знаеше кой камион ще ги откара до необходимото място и коя колона ще ги отведе до позицията им в окопа. Земята под краката им се тресеше, бомбардировката продължаваше вече трети ден.
Ротата беше в невротична еуфория, когато тръгна към Ошонвиле. Потокът от боеприпаси и провизии беше толкова плътен, че трябваше да се движат по един коларски път през полята.
Стивън усети, че кожата и носът го засърбяха от прахоляка и цветния прашец на посевите и храсталаците. Мъжете започнаха да се потят под товара на препълнените си раници и миризмата им се разнесе в топлия летен въздух. Пееха войнишки песни с банални, повтарящи се думи, посветени на дома. Стивън погледна към ивицата трева в средата на пътя, останала незасегната от колелата на каруците. Замисли се за поколенията фермери, които бяха минавали по него в подобни ясни летни дни.
Когато завиха зад ъгъла, видя двайсетина голи до кръста мъже, които копаеха яма от трийсет квадратни метра отстрани на пътя. За миг остана озадачен. Каза си, че изкопът няма никакво селскостопанско приложение; вече нямаше какво да се засажда или разорава. След това осъзна какво правят. Копаеха масов гроб. Помисли си дали да не заповяда на хората си да завият или поне да извърнат очи, но вече почти бяха стигнали и някои от тях успяха да видят къде ще бъдат положени. Песните им секнаха и птиците отново станаха господари на въздуха.