Видя Хънт да пада вдясно от него. Стъд се наведе да му помогне, но каската му падна, куршумите разцепиха главата му и тя почервеня.
Краката на Стивън продължаваха с лекота да го носят напред по разранената земя. След двайсет или трийсет метра започна да му се струва, че се издига над тялото си, което придоби собствен живот, движеше се автоматично и той нямаше власт над него. Сякаш се откъсна като насън от металния въздух, през който минаваше плътта му, и този транс му носеше някакво облекчение, близко до еуфорията.
След още десет метра вдясно от него се появи полковник Баркли със сабя в ръка.
Стивън падна. Някаква сила го повали. Озова се треперещ в един ров заедно с потънал в кръв мъж. Артилерийският огън се чуваше далеч напред. Сега и германските оръдия бяха открили преграден огън пред своите. Шрапнелите взривяваха нащърбените си конуси във всяко въздушно пространство, незаето от картечниците.
Стивън си помисли, че няма достатъчно място за всичкия този метал. Би трябвало да се сблъсква и да избухва в искри над главите им. Мъжът до него крещеше безмълвно. Стивън омота крака му със своя превързочен пакет, сетне огледа себе си. Нямаше никакви наранявания. Запълзя към ръба на ямата. Пред него имаше други мъже. Изправи се и тръгна отново. Може би сред тях щеше да е в по-голяма безопасност.
Не изпитваше нищо, докато прекосяваше изтърбушената земя, по която на всеки няколко метра лежаха купчини във военни униформи. Товарът на гърба му тежеше. Извърна се назад и видя втората редица да върви под артилерийския огън в ничията земя. Те биваха отхвърляни назад като вълни, срещнали морския бряг. Телата на земята започваха да се натрупват и да затрудняват настъплението.
Мъжът до него беше загубил част от лицето си, но продължаваше да крачи в същото това състояние на транс, насочил напред пушката си. Носът му се поклащаше и Стивън можеше да види зъбите през липсващата му буза. Никога през живота си не беше чувал такъв грохот. Той полепваше по кожата, разтърсваше костите му. Спомни си заповедта да не спира заради онези зад него и продължи бавно напред, а когато димът се вдигна, видя бодливата тел на германците.
Не беше разкъсана. Войниците тичаха хаотично нагоре-надолу, търсейки начин да преминат. Заплитаха се в намотките, където след това бяха поваляни от картечния огън. Телата им се люшкаха, тресяха се и подскачаха. Но въпреки това опитваха. Двама войници самонадеяно режеха с ножиците телта между труповете, но движенията им привлякоха бързите презрителни изстрели на снайперите. И увиснаха неподвижни.
На трийсетина метра вдясно имаше пролука. Стивън се затича към нея, макар да беше наясно, че точно тя се държи на прицел от няколко картечници. Пое си дъх, когато я достигна, и се приготви да умре.
Тялото му премина през празното пространство и той започна да се смее и да тича с всички сили, докато се претърколи в един окоп и тежката раница се стовари върху му. Вътре нямаше никой.
Жив съм, помисли си той, мили боже, жив съм. Войната изчезна от ума му. Каза си, че това е просто поле под френското небе. Отвъд тътена имаше дървета, а в долината течеше река, пълна с риба. Усети, че гърлото му е пресъхнало и извади манерката с вода. Топлата бълбукаща течност, която се изля в него, го накара да затвори очи от удоволствие.
Окопът беше празен. Тръгна по дъските. Беше прекрасно изработен, с висок бруствер и дървена обшивка, изрядно подредена като по къщите в Съсекс, и със спретнати входове към дълбоки землянки. Погледна назад към британските окопи, всеки сантиметър, от които беше напълно изложен на огъня от по-високите вражески позиции. През дима от германския артилерийски обстрел видя разпокъсаната редица от хора, които продължаваха да напредват, движени от някакъв бавен часовников механизъм, към оръжията, които щяха да ги убият.
Двайсет метра по-надолу окопът се разклоняваше. Стивън не виждаше какво има нататък. Пропълзя, хвърли една граната зад завоя и залегна. Нямаше ответен огън. Изправи се и от ръба на окопа към очите му се разхвърча пръст, вдигната от изстрелите на картечница. Предполагаше, че повечето мъже, тръгнали в атака заедно с него, са мъртви. Втората вълна още не беше стигнала дотук и може би никога нямаше да го направи. Реши да се опита да се оттегли и да се включи в следващия щурм, но беше получил заповед да настъпва през Бомон-Амел към Бокур, до реката. Както Прайс беше казал, девизът на войника е: „Когато се колебаеш, върви напред“.