Тръгна през окопа и намери стълба. Когато картечният огън облиза пръстта пред него, той запълзя по откритата земя, сетне се затича приведен към една яма от снаряд. Там шестима мъже от Ланкашърския полк стреляха яростно към окопа с немските припаси. Едва не се наниза на един щик, докато се вмъкваше в ямата.
Единият от стрелците го погледна и му каза нещо, което Стивън не успя да чуе. Стори му се, че устните му произнасят „измряха до крак“. Мъжът посочи към знака на полка върху униформата на Стивън, след това прекара пръст пред гърлото си и му показа касапницата в ничията земя. На дъното на кратера имаше картечница „Луис“ и доколкото Стивън успя да разбере, те искаха да я пренесат зад няколко дървета, откъдето щяха да атакуват окопа.
Стивън поклати глава и подпря пушката си на ръба на ямата. Започна да стреля. Прекара час, а може би и два под ответния огън от втората линия на немските окопи. По защитните им съоръжения нямаше почти никакви щети. Бодливата тел не беше разкъсана, землянките им бяха непокътнати. Скоро щеше да започне контраатаката.
Стивън огледа изтощените лица на мъжете до себе си. Знаеха, че са в капан.
Нещо под краката му се размърда. Беше главата на мъж, чийто мозък изтичаше през очните орбити. Закрещя да го убият, но тъй като не беше от неговия полк, Стивън се поколеба. Подаде му втората си манерка с вода и когато се наведе, мъжът започна да го умолява да го застреля. Сред тътена на битката никой няма да разбере, помисли си Стивън и стреля два пъти до краката си. Това беше първият живот, който отне в този ден.
Джак Файърбрейс стоеше заедно с Артър Шоу на възвишението, което наричаха „Хълма с единственото дърво“, и наблюдаваше. Очакваха бързо настъпление, почти без съпротива.
Джак мърмореше нещо, а Шоу почти не говореше. Видяха как шотландците излизаха от траншеите като побеснели жени в поличките си и падаха на вълни върху жълто-кафявата пръст. Видяха и стегнатите стъпки на бойците от хампширския полк, които сякаш непринудено се впускаха в някакъв бавен танц, от който бяха приели, че няма да се завърнат. Видяха мъже от всички страни да тръгват безпомощни към окото на бурята.
Собственият им принос за този ден — огромната яма, взривена в седем и двайсет — предупреди врага и му даде десет минути, през които спокойно да заеме позиции. Край кратера видяха да загиват толкова много млади мъже, колкото не бяха си и помисляли, че е възможно. Не бяха успели да изстрелят и един патрон.
Тази прекомерност ги караше невярващо да се стискат един друг за ръцете.
— Не могат да позволят това да продължи — каза Джак. — Просто не могат.
Шоу стоеше с отворена уста. Не беше потресен от насилието, беше закоравял от осакатяванията, които беше виждал и които беше причинил, но сцената, която се разиграваше пред очите му, беше от друг порядък.
„Моля те, Боже, нека това спре — мислеше си Джак. — Моля те, не позволявай да пращат още хора в този ураган.“
Отец Хорокс се приближи и застана до тях. Прекръсти се и се опита да ги успокои с думи и молитви.
Джак извърна лице от ужасната гледка и усети как нещо в него умря.
Шоу заплака. Стисна с огромните си миньорски ръце главата си и по лицето му започнаха да се стичат сълзи.
— О, момчета, момчета — повтаряше той. — Бедните ми момчета.
Хорокс трепереше.
— Та това е половин Англия. Какво ще правим? — заекна той.
Скоро всички те притихнаха. Последва още едно изригване от окопа долу и нова вълна се понесе по издълбания лунен пейзаж — може би мъжете от Есекс или полка на херцога на Уелингтън, беше невъзможно да се види. Изминаха не повече от десет метра, преди да се огънат; отначало само неколцина успяха да се изправят, клатушкайки се зашеметени, сетне и други продължиха напред под щита на артилерията; а след това, когато картечниците ги откриха, се разлюляха като царевично поле под напора на вятъра. На Джак му замириса на месо.
Хорокс издърпа сребърния кръст от шията си и го захвърли. По стар навик падна на колене, но не за да се моли. Остана така с разперени длани, опрени в пръстта, след това се наведе и покри главата си с ръце. Джак знаеше какво бе умряло в него.
Стивън си спомни за краткото причастие, на което беше присъствал, докато за по-удобно стъпи върху трупа на мъжа, когото беше убил. Вече нямаше нищо божествено; всичко беше светотатство. В грохота около себе си чуваше ясно само една дума.