— … проклета картечница… проклети палачи.
В оглушителния шум те трябваше да се измъкнат от ямата и да унищожат врага. Двама мъже вдигнаха картечницата „Луис“ до ръба на кратера, но се забавиха, докато измъкнат тежкия сандък с мунициите, и бяха отнесени от вихрушка от куршуми. Другите останаха при Стивън и се опитваха да се предадат. Единият хвърли бяла кърпа, изкачи се на повърхността, но беше улучен точно в окото.
Стивън погледна назад, където подкрепленията настъпваха организирано и премерено. Когато стигнаха на трийсет метра от него, влязоха в обхвата на картечниците, които ги покосяваха със заучена прецизност, докато всички до един не паднаха в диагонална линия. Телата им не помръдваха.
Той закрещя в ухото на мъжа до себе си, който му отвърна по същия начин, но се чу само „Исусе“ и „дяволско оръдие“. Стивън метна и двете си гранати, а когато те се взривиха, побягна назад към един ров зад група брястове и се хвърли в него.
Беше пладне и слънцето напичаше. Нямаше нито облаци, които да го скрият, нито вятър да го разхлади. Шумът беше все така гръмовен. Стивън усети колко е изтощен. Искаше да заспи. Посегна към манерките с вода, но и двете ги нямаше.
Около немските траншеи беше настанал хаос. Видя мъже, които не бяха сигурни в коя посока да настъпват. Окопът, в който се беше скрил сутринта, беше отново превзет от врага. Отвъд него настъпваше нова вълна.
Вярваше, че трябва да продължи напред. Еуфорията го беше напуснала и на нейно място се беше настанила някаква автоматична решимост. Но първо трябваше да пие вода, иначе щеше да умре. Езикът му беше набъбнал като гьон, сякаш беше станал двоен. Спомни си, че надолу по хълма вдясно от него е река Анкр. Беше загубил всичките си хора, така че нямаше значение къде точно ще се бие. Стана и се затича.
Видя войници от колониалните части, вероятно канадци, да се промъкват през едно тясно дере надолу към клисурата. През четирийсетте минути, които му бяха необходими, за да ги подмине, пред очите му цял батальон беше повален на земята. Само трима стигнаха до телените заграждения на германците, където бяха застреляни.
Стивън тичаше яростно като насън надолу към реката. Вдясно от себе си видя познат силует. Беше Бърн, кървеше, но се движеше.
— Какво стана? — извика Стивън.
— Пометоха ни — изкрещя Бърн в ухото му. — Полковникът е мъртъв. Както и двама ротни командири. Трябва да се прегрупираме и да атакуваме отново.
— По реката?
— Да.
— А с теб какво се случи?
— Върнах се назад, после пак напред. Втората вълна беше избита в окопа. Не можеш да минеш по него заради труповете.
— Имаш ли вода?
Бърн поклати глава.
Когато приближиха немските позиции, се натъкнаха на няколко момчета, които спяха в дупки от снаряди. Будните нощи под обстрела и усилието от сутринта им бяха дошли в повече, дори в обсега на вражеските оръдия.
Отново избухна оръдеен огън и Бърн и Стивън залегнаха до едно спящо момче и някакъв мъж, който сигурно беше мъртъв от часове. Част от червата му се бяха изсипали върху изровената почва в кратера, а слънцето беше започнало да го опича.
Вляво от тях един сержант крещеше с всички сили, опитвайки се да накара войниците си да тръгнат напред в нова атака към немските окопи, които се простираха чак до железопътната линия.
— Тези са от нашите — каза Бърн.
Беше взводът на Харингтън или каквото беше останало от него.
— Трябва да тръгнем с тях — отвърна Стивън.
И отново в разпокъсана самоубийствена редица те поеха към смъртоносния трясък на картечниците. Облян в кръв, но без да го е грижа, Стивън наблюдаваше как снопове живот падаха на земята заедно със спомените и любовите си, гърчеха се и повръщаха. Смъртта им вече беше безсмислена, но някои от тях продължаваха да вървят напред и в тази нова безкрайност се криеше ням ужас.
Харингтън изкрещя, когато лявата му половина беше отнесена от шрапнел и затърси с треперещи пръсти морфинови таблетки.
От претъпканите кратери откриха снайперистки огън срещу окопите, след това последва ново финално изригване. Едно момче отхвръкна от силата на взрива и се залепи за някакво дърво, рамото му беше отнесено; другите падаха или се хвърляха на земята, смляна от собствените им оръдия.
Бърн се прокрадна към пищящото момче. Завлече го зад дървото, чиято кора ставаше на трески от страничния огън. Стивън видя бялата превръзка, с която започна да бинтова раните му. Зад тях притичваха санитари с носилки, но само привличаха куршумите, защото вървяха изправени.