Стивън отпусна лице върху пръстта и я остави да напълни устата му. Затвори очи, беше видял достатъчно. Отиваш в ада, помисли си той. В главата му зазвучаха прощалните думи на Азер. Но грохотът около него ги разсея.
Бърн домъкна някак си момчето обратно в кратера. На Стивън му се искаше да не беше успял, защото то със сигурност щеше да умре.
Сержантът призоваваше за нова атака и десетина мъже откликнаха. Стивън ги наблюдаваше как стигат до първото заграждение с бодлива тел, преди да осъзнае, че и Бърн е с тях. Опитваше се да си пробие път, когато го взеха на мушка и той увисна на телта; ботушите му се тресяха, докато тялото му се пълнеше с олово.
Стивън лежеше в кратера заедно с момчето и мъртвия от сутринта мъж. Три часа слуша как момчето се молеше за вода под жаркото слънце. Опита се да си запуши ушите, за да не го чува. На един от труповете все още имаше манерка, но тя беше пробита от куршум и повечето от съдържанието й се бе изляло. Беше останала само червеникавокафява течност, премесена с пръст и кръв. Стивън я изля в молещата уста на момчето.
Ранените край тях се опитваха да се надигнат и да се оттеглят, но само извикваха ново изригване на картечния огън. Падаха покосени там, където бяха лежали.
Когато стрелбата в ничията земя секна, немците от втория окоп започнаха да се целят в телата по бодливата тел. В рамките на два часа отнесоха парче по парче главата на Бърн, докато между раменете му остана само дупка.
Стивън се молеше за тъмнина. От първата минута на сутринта изобщо не се беше опитвал да си спаси живота. Дори беше изпитал примирение, когато тялото му се беше открило за въображаемото проникване на куршумите при преминаването през пробива в бодливата тел. Сега копнееше да настъпи краят на този ден и на новата, немислима реалност, която той бе донесъл.
С падането на нощта земята може би щеше да се върне към естествения си ход и вероятно след много, много години случилото се под слънчевата светлина щеше да се разглежда като аномалия и да намери обяснение в рамките на нормалния живот. Но в момента на Стивън му се струваше, че е точно обратното, че това е новата реалност, това е светът, в който бяха прокълнати да живеят, а смяната на сезоните, на деня и нощта вече не съществуваше.
Когато повече не можеше да понася миризмата на плът в кратера, реши да бяга на всяка цена. Един вял щурм вляво от него временно привлече немските картечници и когато прецени, че моментът е подходящ, осланяйки се на сляпата вяра, късмета или провидението, той хукна назад заедно с още няколко души, които не можеха повече да чакат нощта.
На ръба на припадъка той се смъкна клатушкайки се надолу към реката, за да утоли жаждата си, за което мечтаеше от обяд. Остави пушката си на брега и нагази във водата. Потопи главата си в бавното течение и усети как то се просмуква през порите му. Отвори уста като риба.
Стоеше в речното корито и се опитваше да се съвземе. Потопи ръце с дланите нагоре, сякаш се молеше. Грохотът, идващ от двата речни бряга, смазваше черепа му. Изобщо не стихваше. Спомни си за Бърн, заплетен като врана в бодливата тел. Щяха ли да налеят вода в дупката между раменете му? Как щеше да пие вода? Опита се да овладее мислите си. Бърн беше мъртъв, вече нямаше нужда от вода. Но не смъртта му имаше значение, а това, че светът беше изместен от оста си. Не смъртта на десетките хиляди души беше важна, а начинът, по който бяха доказали, че може да си човешко същество и въпреки това да действаш срещу природата.
Опита се да излезе на брега, но течението беше силно, а тялото му бе на ръба на крайното изтощение, и той загуби равновесие и се понесе надолу по реката.
Във водата беше обкръжен от германци. До себе си видя лицето на мъж, който викаше нещо на чужд език. Стивън се залови за него. Другите също се бяха вкопчили един в друг и се опитваха да излязат. Намираше се сред хора, които бяха убили приятелите му. Но отблизо в разранените им лица и широко отворените им очи разпозна мъже като него самия. Един стар посивял ефрейтор крещеше. Смугло момче, подобно на много други, плачеше. Стивън се опита да ги мрази както преди.
Отвсякъде го притискаха германски тела, мокрите им куртки го обграждаха, без да се интересуват кой е. Гласовете им се сливаха в неразбираем вой.