Над реката имаше тесен мост с груба британска конструкция. Немците се опитаха да се качат на него, но британските войници стъпваха върху ръцете им. Стивън вдигна очи към един висок редник без каска, който гледаше надолу с презрение.
— Извади ме — извика той. — Извади ме.
Мъжът му подаде ръка и започна да го изтегля. Стивън усети как във водата в него се вкопчват ръце. Опитваха се да го дръпнат надолу. Редникът стреля в реката и Стивън се покатери на моста. Няколко души го изгледаха с изненада.
— Пленници — каза мъжът, който го бе издърпал от водата. — Защо да им помагаме да преминат реката?
Стивън се промъкна през моста към далечния бряг и легна във влажната трева.
Изабел, червената стая, къщата на дядо му… Опита се да се съсредоточи върху отчетливите спомени, да извае вероятното бъдеще от миналото. Концентрира се върху мириса от задушните канцеларии на лондонските докове. За миг се пренесе в стаята си над кея.
Стъмваше се, нощта беше близо, макар светлината да не бързаше да си тръгне, а с нея оставаше и шумът.
Любопитството му започна да се завръща. Искаше да разбере какво се е случило. Тази сутрин беше повел атака и трябваше да върви напред, където и да се намираше.
Подгизналата раница му се струваше толкова непосилно тежка, че забрави за изоставената пушка. Вдясно от него се простираше голямата гора на Тиепвал.
Изправи се и тръгна към германските позиции. Нещо го удари в слепоочието, като тухла, запратена с огромна скорост, и той падна на земята.
Следващото лице, което видя, не беше на чиновник, на Изабел или на майка му, както донякъде очакваше, а на един от тунелджиите на Уиър.
— Леле, доста сте се отдалечили от позициите. Сигурно сте на почти два километра — каза мъжът, докато вадеше полева превръзка.
Стивън изсумтя. Приятелският глас на мъжа беше почти невъзможен спомен, идващ от друго време.
— Казвам се Тайсън. Всички сме доброволци, ако ме разбирате. Там, където бяхме, прекратиха настъплението и ни пратиха тук. Всички санитари са избити. Момчетата от Ълстър стигнаха дотук. Както и вашите.
— Какво ми е?
— Повърхностна рана, бих казал. На левия крак. Дори няма да ви дадат домашен отпуск за нея. Ще пратя тук капитан Уиър.
Стивън лежеше в плиткия кратер. Не изпитваше никаква болка в крака.
Прайс правеше проверка на личния състав. Пред него стояха мъжете от ротата му, които бяха успели да се върнат. Лицата им бяха напрегнати и изглеждаха сиви в мрака. Като начало заразпитва за местонахождението на всички липсващи. След известно време осъзна, че това ще отнеме прекалено много време. Оцелелите невинаги бяха сигурни кого са видели мъртъв. Главите им бяха клюмнали от изтощение, сякаш всеки техен орган копнееше за почивка.
Прайс ускори процедурата. Бързо преминаваше от едно име, останало без отговор, към друго. Бърн, Хънт, Джоунс, Типър, Уд, Лесли, Барнс, Стъд, Ричардсън, Савил, Томпсън, Ходжсън, Бъркъншоу, Люелън, Франсис, Аркрайт, Дънкън, Ший, Саймънс, Андерсън, Блъм, Фейърбрадър. Имената отекваха в здрача и придаваха плътност на своите носители; на селата и градовете, до които щяха да стигнат телеграмите; на къщите, чиито кепенци щяха да бъдат затворени и следобед иззад затворените им врати щяха да се чуват приглушени стонове; на местата, които ги бяха родили и които щяха да заприличат на женски манастири, да се превърнат в мъртви селища без живот и смисъл, без гласовете на бащите, без млади мъже във фабриките и по полята, без съпрузи за жените, без гърлени възгласи из кръчмите, без децата, които можеха да се родят и които щяха да пораснат, да работят, да рисуват и дори да управляват — тези места щяха да останат безплодни, защото разкъсаната плът на бащите лежеше в миризливи дупки от снаряди в полята с цвекло, а живите тела в домовете им щяха да бъдат заменени от гранитни плочи, чиято безжизнена повърхност щеше да се покрие от ленивото зелено безразличие на мъховете и лишеите.
От 800 мъже в батальона, които излязоха от окопите, само 155 се обадиха при произнасянето на името им. Прайс даде команда свободно на ротата си, макар да не го изкрещя като на парад; каза го мило. Те се обърнаха сковано, сетне потеглиха в нови формирования, до хора, които никога преди не бяха виждали. Вървяха в строй.
Джак Файърбрейс и Артър Шоу ги изчакаха, за да ги попитат как са. Мъжете ги подминаха като насън и не им отговориха. Някои от тях плюха или побутнаха каските си; повечето гледаха надолу, лицата им бяха безизразни, но въпреки това набраздени от тъга. Прибраха се в палатките си и легнаха.