Беше петък вечер и тя беше уморена. Извика в съзнанието си приятни сцени: Робърт по здрач, със сиви нишки в гъстата коса и очи, двамата кроят планове за вечерта; палтото, ушито по неин модел, което взима от шивача в плътен полиетиленов плик.
Някакъв луд във вагона започна да пее стари песни от мюзикъли. „Дълъг е пътят до Типърери…“ Мъжът изсумтя и замлъкна, сякаш някой го беше смушкал с лакът под прикритието на мрака.
Влакът тръгна отново и набра скорост в тунела, лампите над главите им светнаха. На „Ланкастър Гейт“ Елизабет си проби път през палтата и слезе на перона. С облекчение излезе на повърхността, където валеше и мокрите автомобилни гуми скърцаха върху листата, издухани на платното през оградата на Хайд парк. Наведе се, за да се предпази от вятъра и дъжда и тръгна към зелената витрина на магазина за алкохол, чиито вулгарни светлини блестяха приканващо.
Няколко минути по-късно остави куфара и шумящата полиетиленова торба на прага и отвори входната врата на викторианската къща. Пощата все още си беше в телената кутия от вътрешната страна: картички за момичетата на горния етаж, сметки за всички апартаменти, напомняне от газовата компания за госпожа Кириейдс, а за нея — писмо от Брюксел.
Качи се в апартамента си, напълни ваната и като се потопи удобно в нея, отвори писмото.
Когато Робърт решеше да добави и писмо към кратките си панически телефонни обаждания, това обикновено означаваше, че изпитва вина. Или пък че наистина беше задържан по работа в Комисията и дори не се беше прибирал да види съпругата си.
„… отвратително много работа… скучен доклад на британската делегация… следващата седмица съм в Люксембург… надявам се да съм в Лондон в събота… Ан завършва първия срок…“
Елизабет остави писмото на килимчето пред ваната и се усмихна. Имаше много до болка познати фрази и тя не беше сигурна доколко им вярва, но поне четенето им все още я изпълваше с топлота към него. Телефонът иззвъня.
Застана гола и капеща на килима във всекидневната, притисна слушалката до ухото си и както винаги се зачуди дали телефонът е зареден и дали водата няма да предизвика късо съединение в мозъка й.
Беше майка й. Искаше да знае дали на другия ден ще отиде да пие чай с нея в Туикенам. Докато й каже, че е съгласна, Елизабет изсъхна. Вече не си струваше да се връща във ваната. Набра номер в Брюксел и чу характерното за Европа единично позвъняване, което прозвуча двайсет или трийсет пъти без отговор. Тя си представи разхвърлената всекидневна с купчините книги и документи, пълните пепелници и мръсните чаши, сред които отекваше пренебрегнатото позвъняване.
В коридора на къщата на Марк и Линдзи имаше открита и закрита бебешка количка, около които се разменяха поздравления. По навик от колежанските години Елизабет подаде на Марк бутилка вино.
Когато влезе в просторната всекидневна, съединена от две стаи, между които беше съборена стената, Елизабет попадна в толкова позната атмосфера, че започна да говори, да се усмихва и да се държи като предварително програмирана. Понякога, когато гостуваше на Марк и Линдзи, те канеха и други хора. Тази вечер у тях беше двойка от съседната улица и един подозрително самотен мъж. Елизабет осъзна, че държи запалена цигара между пръстите си, а в гърлото й се излива червено вино.
Бяха най-старите й приятели, свързваха ги общи преживявания. Макар често да си мислеше, че тримата не биха се сближили толкова, ако се бяха запознали наскоро, връзката им беше учудващо емоционална. Линдзи беше импулсивна жена със склонност да доминира, а Марк беше непретенциозен човек без изразени амбиции. Когато бяха по на двайсетина години, все се появяваше по някой гост, който се опитваше да се самоизтъква или нямаше търпение да заяви политическите си принципи, неразбираеми за другите; но напоследък вечерите им минаваха приятелски, без изненади. На Елизабет, която беше вече на трийсет и осем, те двамата й напомняха колко малко се беше променил живота им. Само децата правеха нещата различни. В някакъв момент щяха да започнат да си приказват с другите гости за поведението им или за училища и тя щеше да спре да ги слуша, донякъде от скука, а донякъде заради непризнатата болка, която й причиняваха тези разговори.
Линдзи премина през фаза, в която редовно канеше необвързани мъже, когато им гостуваше Елизабет. В продължение на две или три години към тяхното установено трио се присъединяваше по някой ерген, отчаян или разведен самотник, или пък пияница, но най-често това беше просто мъж, който се задоволяваше с компанията им.