Беше в кухнята и тъкмо си наливаше „Гленморанджи“, когато на вратата се позвъни.
— Аз съм — провикна се Вероника през отвора на пощенската кутия. — Щях да се обадя, ама си забравих мобилния телефон вкъщи.
Отвори вратата. Тя беше в кремав ленен костюм и слънчеви очила на „Армани“, вдигнати на темето и задържани в косите. Около глезените й висяха чанти с марките на бутиците в Челси. Ръждивочервеният й „Опел Тигра“ с подвижен покрив беше паркиран от другата страна на градинската порта, огряна от късното следобедно слънце. Кафъри видя, че Вероника държеше ключа за входната му врата, сякаш бе имала намерение да си отключи.
— Здравей, секси.
Тя се наклони към него за целувка.
Той я целуна и усети аромата на червило и ментолов спрей за освежаване на дъха.
— Ммм! — Тя го хвана за китката и се отдръпна леко назад, за да огледа слънчевия му загар от тази сутрин, джинсите, босите му стъпала. Полюляващата се между пръстите му бутилка уиски. — Релаксираше ли?
— Бях в градината.
— За да гледаш Пендерецки?
— Мислиш, че не мога да изляза в градината, без да гледам Пендерецки ли?
— Разбира се, че не можеш. — Вероника се засмя, после зърна лицето му. — О, Джак, хайде де. Шегувам се. Заповядай. — Избра сред торбите една с надпис „Уейтроуз“ и му я подаде. — Пазарувах — скариди, пресен копър, пресен кориандър и, о, най-хубавия мускат. И това… — Измъкна някаква тъмнозелена кутия. — От нас с татко. — Повдигна дългия си крак като екзотична птица и подпря кутията на коляното си, за да я отвори. Върху щампована фина хартия бе сгънато кафяво кожено яке. — Една от линиите, които внасяме.
— Имам кожено яке.
— О! — Усмивката й помръкна. — О! Няма причина за тревога. — Затвори кутията. И двамата помълчаха за момент. — Мога да го върна.
— Не. — Джак се засрами начаса. — Недей.
— Наистина. Мога да го заменя.
— Не, честно. Ето, дай ми го.
„Това — помисли си той, като затвори с коляно входната врата и последва Вероника навътре в къщата — е нейният модел.“ Тя правеше променящо живота предложение, той го отхвърляше, тя издаваше напред долната си устна, свиваше храбро рамене, и той се чувстваше незабавно виновен, падаше по гръб и капитулираше. Заради миналото й. „Просто, но ефективно, Вероника.“ През шестте кратки месеца, откакто се познаваха, поовехтелият му удобен дом бе превърнат в нещо непознато, натъпкано с ухаещи растения и спестяващи усилията джунджурии, гардеробът му заплашваше да се пръсне от дрехи, които Джак никога нямаше да облече: дизайнерски костюми, ръчно шити якета, копринени вратовръзки, спортни панталони от молескин — все проява на внимание от занимаващата се с внос компания на баща й, намираща се на „Мортимър стрийт“.
И сега, докато Вероника се разпореждаше в кухнята му като у дома си — прозорците бяха широко отворени, миксерът „Гудзини“ бръмчеше, в яркозелен тиган цвъртеше фъстъчено масло — Джак изнесе уискито на терасата.
Градината. Ето тук, мислеше си той, докато отваряше гленморанджито, тук се намираше абсолютното доказателство, че връзката им не беше стабилна. Засадена дълго преди родителите му да купят къщата, тя беше цялата в хибискус, ръселова лупина и чепат стар повет. За него беше удоволствие да я оставя всяко лято да расте на воля, докато почти закрие прозорците му със зеленина. Но Вероника искаше да подкастря и да тори, да отглежда лимонова трева и каперси в боядисани сандъчета по первазите на прозорците, да прави планове за градината, да се разхожда по посипани с чакъл пътеки покрай лаврови дървета. Но в крайна сметка, щом приключеше с реформите, както на къщата, така и на него самия, искаше той да продаде и да напусне малкия тухлен викториански дом в Южен Лондон, в който бе роден, с разделени от вертикални колони прозорци, гъсто обраснала градина, недалеч от която се носеше дрънченето на влаковете. Вероника искаше да се откаже от символичната си работа в семейния бизнес, да се отдели от родителите си и да започне да му изгражда дом.
Но той не можеше. Историята му беше прекалено дълбоко свързана с този четвърт акър глинеста почва, за да може да я изтръгне току-така от сърцето си. А след шестмесечното познанство с Вероника беше сигурен в едно: не я обичаше.
Сега наблюдаваше през прозореца как тя търка картофите, как разтопява маслото. В края на миналата година станаха четири години откакто работеше в криминалния отдел и се чувстваше като в застояла вода, отегчен, в очакване на следващото, което ще се случи. Докато, по време на излязлото от контрол парти на криминалния отдел в чест на Хелоуин, забеляза, че накъдето и да се обърнеше, едно момиче с минижуп и сандали със златни каишки не го изпуска от погледа си с многозначителна усмивка на лицето.