Преди Бен и Чарли ходеха на обяд поне два пъти в месеца — в клуб „Харвард“ (ако Бен плащаше сметката) или в един окаян китайски ресторант, наречен „Кунг Пао“ (ако беше ред на Чарли да плати). Често си изпращаха различни загадки и смешки по имейла — забавен видеоклип, абсурдни новини, линк към нечий интересен блог или сайт на неизвестна банда. Понякога ходеха заедно да слушат музика на живо във Вилидж[5]. През последните няколко години, след раждането на децата и преместването на Чарли в предградията, срещите им се осъществяваха все по-трудно, особено без половинките им. Работата им беше натоварена, а интересите им — съвсем различни. Сега той прекарваше уикендите в смяна на памперси и размотаване из къщи. Отговорността беше станала водеща в живота му и беше изместила всякакви незначителни външни интереси. Когато Бен говореше за пиеса, която беше гледал, или за книга, която беше чел, и дори за статия във вестник Ню Йоркър, която беше по-различна от спортната страница, Чарли поклащаше отрицателно глава.
— Живея като отшелник — каза той веднъж. — Не помня кога последно ходих на театър или прочетох цяла книга. Напоследък животът ми е само работа и деца.
Не че имаше нещо лошо в това. Бен завиждаше на Чарли за промяната в живота му към бащинство, за начина, по който говореше за децата си с почуда, недоумение и нещо, което граничеше с благоговение.
Бен улови погледа на Клеър в другия край на стаята и надигна празната си чаша в безмълвно предложение да напълни нейната. Тя се усмихна и поклати глава почти незабележимо, а след това направи игрива физиономия, която никой друг не можеше да види и с която искаше да каже: „Тук съм, боря се“.
— Двамата с Клеър наистина трябва да посетите Блустоун — казваше Марта Бел. — Знам, че сте заети, но отдавна не сте идвали, нали? — Тя го побутна с лакът. — А Лусинда много иска внуци. Тя казва, че не иска да ви притиска, но мисля, че малко принуда може да направи чудеса.
— Права си, Марта Бел — отвърна Бен. — Но не е нужно да убеждаваш мен. Клеър ще бъде там за представянето на книгата, така че можеш тогава да поговориш с нея по този въпрос.
— Може би ще го направя — каза тя, повдигна веждите си и направи дълга пауза, сякаш всичко вече беше ясно.
Бен се ръкува с нея.
— За мен беше удоволствие. Искам скоро да видя твоите диорами.
— Нямам търпение да ти ги покажа — каза тя с широка усмивка. — Знам, че трябва да обърнеш внимание и на другите гости. Хайде, тръгвай! — Тя го прогони с дебелите си, треперещи пръсти.
Бен отиде до бара, за да потърси неуловимото синьо мартини и притеснената Алисън Гранвил. Намери и двете.
— О, Бен! — каза Алисън с очевидно облекчение. — Радвам се да те видя.
Той взе чаша мартини от бармана и целуна Алисън по бузата.
— И аз се радвам — каза той. — Опитвах се да дойда при теб от мига, в който влезе.
— Видях те с Марта Бел. Когато бях дете, винаги се плашех от нея. Толкова е енергична.
Бен кимна.
— Тя е маниакална, а Лусинда е депресирана. Чувала ли си за нейните диорами?
— О, да. Всъщност съм виждала една или две от тях. Доста са внушителни.
— Сигурен съм, че е така. — Въпреки че Бен и Алисън имаха много малко общо помежду си и той не си спомняше някога да са били насаме, те познаваха света на Клеър и това с лекота правеше разговорите им фамилиарни. — Изглеждаш чудесно — каза той.