Пристигнаха вкъщи в жълто— сивата светлина на ранната утрин. Алисън слезе от колата и стъпи на познатата алея, а това я накара да почувства странност и нередност, точно като усещането, когато знаеш, че сънуваш и си представяш, че можеше да се събудиш по всяко време. Сега главата й не беше замаяна, но изпитваше лека болка зад ушите. Не беше пила толкова много, за да има махмурлук. Полицаят, с когото разговаряха в участъка, каза, че доколкото разбира ситуацията, Алисън не изглежда виновна.
— Обикновено не подвеждаме под отговорност хората за това, че не са се изнесли достатъчно бързо — каза той, докато гледаше доклада и галеше черния си мустак. — Ако това се е случило всъщност. Ще трябва да изчакаме пълния доклад, за да разберем.
Чарли и Алисън стигнаха до задната врата и Робин я отвори.
— Чух колата — каза тя и ги въведе в къщата. Прегърна Алисън бързо и внимателно и възкликна по адрес на превързаната й китка.
— Не е нищо сериозно — обясни Алисън. — Ще ми мине след няколко дни.
— Слава богу. Сигурна съм, че можеше да е много по-зле.
Състраданието в гласа на Робин предизвика сълзи в очите на Алисън.
— Беше дълга нощ. Тя трябва да си легне — намеси се Чарли, а Алисън бе поразена от актьорския му глас. — Благодарим ти много, че остана с децата, Робин.
— Няма за какво. На разположение съм — каза тя, отвори вратата и излезе навън. — Нали затова са съседите?
Кухнята беше мрачна, но те не включиха осветлението. Върху плотовете и шкафовете падаше смътен лъч светлина от прожектора със сензор за движение в задния двор. Вчера Алисън беше закачила на хладилника рисунка на Ани, на която учителката беше написала „Аз съм щастлив, когато…“, а отдолу Ани беше отговорила: „Мама и татко ме прегръщат.“ На рисунката Ани имаше усмихнато лице и руси къдрици, беше облечена с триъгълна розова рокля, а над нея се надигаха двама гиганти, които приличаха на медузи, а от главите им излизаха безформени червени сърца. Ноа не присъстваше в картината.
Докато Алисън се взираше с празен поглед в художественото произведение, Чарли се появи зад нея.
— Тази вечер искаше да й пея приспивни песни — каза той. — „Довиждане, зайче“ и „Присмехулникът“. Не успях да си спомня целите текстове, но тя ги знаеше.
— Странно, че е искала бебешки песни.
— Мама й липсваше.
— Тя ли го каза?
— Не отвърна той. — Не искаше да ме обижда. Но аз го усетих.
Алисън разбираше какво прави Чарли — укоряваше я, че бе излязла (въпреки че той я окуражи да го направи), внушаваше й, че ако си бе останала у дома, това нямаше да се случи, и в същото време й показваше, че я обичат и имат нужда от нея. Често си говореха, използвайки този код, като обсъждаха децата. Измисляха анекдоти с поучителна цел, подобно на библейските истории, които трябваше да бъдат анализирани на няколко нива. На елементарно равнище тези истории бяха начин да се сближат, когато се чувстваха най-отдалечени един от друг. Винаги имаше какво да си кажат за Ани и Ноа. И двамата знаеха, че са единствените хора на света, които можеха да подхранват тази степен на незначителен интерес помежду си.
Алисън кимна бавно.
— Е, качвам се горе.
— Ще заключа — отвърна той. — Идвам след минута.
След малко Чарли отвори вратата на спалнята, а тя се престори на заспала. В тъмнината чуваше как той се съблича: приглушеното подрънкване на катарамата и свистенето на колана му, когато го свали, мекото жужене на ципа на панталона му. Подскочи на един крак, за да събуе чорапа си. Пое си дъх и смотолеви „Мамка му“ и тя едва се въздържа да не се изправи в леглото и да попита какво става. Може би си беше ударил пищяла. Или пък причината бе съвсем друга.
Леглото изскърца леко, когато той седна. Постоя така един миг, после я погледна.
— Алисън — каза той. Гласът му беше почти шепот. Тя остана неподвижна. Той вдигна завивките и се пъхна под тях.
Усещаше го, дори и от другата страна на леглото. Излъчваше топлина, като някакво голямо животно — куче или мечка. Тя мислеше за него точно по този начин, когато той спеше: като за голямо спящо животно. Но в момента той не спеше. Чуваше лекото му дишане.
— Ал — каза той и докосна ръката й.
Бракът се крепи на тези моменти. Дали да отговори, или да продължава да лежи безмълвно? Тя изпитваше единствено съкрушителен страх. Нямаше желание да знае какво иска да й каже. Запази тишина. Моментът отмина и тя заспа.
ВТОРА ЧАСТ
„Смущението е едновременно идеална гледка