и пълна мистерия.“
Джейн Смайли, Времето на скръбта
Февруари 2009 г
— Добре дошли отново, господин Даунинг. В брой ли ще платите днес?
Чарли беше изумен: беше идвал в този малък хотел едва четири или пет пъти през последните два месеца, но рецепционистът не само го беше познал, а дори си спомняше измисленото му име и предпочитания начин за плащане.
— Ами, да. Благодаря.
Извади от портфейла си четири банкноти по петдесет долара и ги остави пред него.
Рецепционистът взе новите банкноти и кимна.
— Стая 1121, както обикновено?
Това беше най-евтината стая в хотела — малка и тъмна като килер, но задоволяваше нуждите им.
— Да.
Служителят подаде на Чарли две карти за отключване.
— Приятен ден, сър.
Чарли пъхна картите в задния си джоб и погледна към въртящата се врата на фоайето. Все още я нямаше. Беше предупредила, че може да закъснее малко. Имаше среща с агента си на няколко пресечки оттук, за да обсъдят подробностите за предстоящото парти за книгата. Той нямаше нищо против. Чувстваше се доволен, че е останал сам за малко. Че може да я почака. Настани се в белия кожен стол, сякаш беше в някаква ложа, и затвори очи.
Не знаеше как точно, но засега сякаш беше намерил начин да овладее нещата. Вниманието беше най-важно. Независимо, че напълно се отдаваше на това, с което се занимаваше в момента, без значение дали е работата му, дали е среща с Клеър в хотела, или се прибира вкъщи при семейството си, той с удивление разбираше, че би могъл да се справи със ситуацията.
Усещаше особена близост с онези мъже, които даваха в риалити предаването Дейтлайн, които имаха скрит живот, за който семействата им разбираха едва след смъртта им. Винаги се беше чудил как успяват да го направят, как намират време и енергия да мамят толкова много хора. Сега вече знаеше. Не беше нужна много енергия, а само воля. Трябваше да разделяш всяка отделна част. Ако човек се замисли, бе изненадващо колко малко знаеха хората за живота на другите и колко лесно можеха да бъдат излъгани.
Чарли никога не бе смятал себе си за особено добър лъжец. Баща му винаги твърдеше, че се справя много зле, че е прозрачен като стъкло. Сега му хрумна, че това е било психологически трик, типичен за стареца. Баща му считаше, че не става за лъжец, за да не лъже изобщо. Но всъщност не беше чак толкова лош измамник. Както се оказа, изглежда, му се удаваше.
Разбира се, Чарли винаги бе притежавал невероятната способност да отпъжда определени мисли, така че напълно да избегне някои теми. Беше придобил това умение много отдавна, още от детството си в Канзас, и то му служеше добре. Именно тази способност му позволяваше да се справя отлично в училище, а след това и в колежа, докато майка му се лекуваше от рак, а баща му съсипваше семейния бизнес. Това умение му помогна да се дипломира с magna cum laude[7] да получи стипендия в Кеймбридж, възможно най-далеч от бъркотията в семейството си.
Чарли се замисли за любезната настойчивост на своите родители и твърдението им, че всичко с фирмата на баща му било наред, докато един ден обявиха, че са фалирали. Разбира се, той подозираше, че има проблем — всички подозираха. Но никой не каза нищо. А когато майка му се разболя от рак за втори път, Чарли знаеше за химио-и лъчетерапията, и за лимфните възли, но минаха месеци преди някой да признае колко сериозно беше положението. Когато сестра му се обади, за да му каже, че трябва да се прибере, тя вече умираше.
Чарли усети ръка на рамото си и отвори очи. Клеър се беше надвесила над него, а кестенявата й коса докосваше лицето му. Целуна го по устните.
— За мен ли мечтаеше? — прошепна тя.
— Разбира се — отвърна той. — Мечтая си единствено за теб.
* * *
Сутринта след партито за книгата Бен се събуди от звънящия телефон.
— Ти се обади. Сигурно е майка ти — промърмори Клеър, обърна се на другата страна и покри главата си със завивките.
Майка му наистина притежаваше дразнещия навик да се обажда рано сутринта.
— Просто предположих, че вече сте се събудили — изчуруликваше изненадано тя, когато те се оплакваха. — Половината сутрин вече отмина.
— Ало — равно каза Бен в слушалката, без да си направи труда да погледне кой се обажда.
— Бен, Чарли е.
— О, здравей. — Бен поклати глава, за да се разсъни. — Какво става?
— Ами, аз… аз…
Имаше нещо в гласа му, което накара Бен да седне. Той бутна Клеър по рамото, а тя се обърна и го погледна сънено.
— Какво има? — попита той в телефона.
— Алисън катастрофира снощи, на път за вкъщи след партито — обясни Чарли.