— О, боже — каза Бен.
— Какво? Какво? — попита Клеър.
— Алисън е катастрофирала.
— Боже мой — ахна тя.
— Тя е добре — успокои ги Чарли.
— Тя е добре — повтори Бен.
— Тя дали…? — Клеър седна в леглото и се притисна в Бен. — Чакай, ще взема другия телефон. — Тя скочи и изтича във всекидневната. — Здравей, Чарли, тук съм — каза тя, гласът й беше висок и задъхан.
— Добре е — повтори Чарли. — Но… един от пътниците в другия автомобил… имаше момченце…
— О, не — каза Клеър, която разбра какво се случва преди Бен.
— Току-що ни се обадиха. Момчето е починало — каза Чарли.
— Мили боже.
— Боже мой — каза Бен и дори в този миг се замисли колко неподходящи бяха думите им, колкото неподходящо би било всичко, което кажеха.
— Чарли — заговори Клеър, а гласът й беше странно спокоен. — Боже мой. Чарли. Какво ще правим?
Реакцията й беше странна, помисли си Бен, „ние“ беше прекалено близко и фамилиарно. Защо винаги трябваше да се напъхва насред чуждите драми и проблеми? За един кратък миг никой не каза нищо. Бен чуваше как всички дишат, сякаш се чудеха какво да кажат. Имаше толкова много за казване, толкова много въпроси, но сякаш беше прекалено рано и някак нередно те да бъдат зададени.
— Искаме да помогнем — каза най-после Бен. — Трябва ли ви… какво ви трябва?
— Не знам. Благодаря. Нищо.
— Катастрофата по вина на Алисън ли е? — изведнъж попита Клеър.
— Ами, не. Не точно. Обвинена е за шофиране след употреба на алкохол. Надяваме се, че това ще бъде всичко. Чакаме полицейския доклад.
Бен се облегна на възглавницата, като я постави под врата си с лявата си ръка, докато държеше слушалката с дясната. Колко мартинита беше изпила Алисън снощи? Едно или две? Дали беше пила още точно преди да си тръгне?
— Трябва ли й адвокат? — попита той.
— Да — отвърна Чарли. — Да, трябва й.
— Хей. Съквартирантът ми от колежа — каза Бен и идеята го успокои. — Той се занимава точно с това. Практикува в Риджууд. Нека му се обадя.
— Добре. Благодаря ти.
— Добре, добре — отвърна Бен и погледна часовника, като пресмяташе по кое време Пол Раян може да е в офиса си и се опитваше да си спомни къде беше записал телефонния му номер.
Бен знаеше, че подобни неща се случват на хората. Случват се постоянно. Всяка сутрин, докато пиеше кафе, той четеше във вестника много по-лоши истории. Търсещи отмъщение бивши съпрузи, умрели в пожар деца, паднали от високо строителни работници, тийнейджъри, загинали в челни сблъсъци с автомобили. Но не се случваха на него или на негови познати. А сега Алисън бе замесена в катастрофа и едно дете беше мъртво. Това изглеждаше невероятно.
— Тя сега у дома ли е?
— Спи. Изпи едно успокоително. Всъщност, две — отвърна Чарли. След това изтърси: — Трябваше да дойда на партито. Знаех, че не иска да ходи сама.
— Вината не е твоя — каза Клеър. — Тогава валеше, нали? — попита тя, сякаш дъждът беше виновен. — Толкова съжалявам, Чарли — прошепна тя.
— И двамата съжаляваме — каза ядосано Бен и съвсем ясно осъзна, че в този момент съпричастността на Клеър напълно го беше изключила.
С изненада той усети също, че това чувство — да бъде отделен от Клеър по нейно желание — не е никак непознато. Между тях се беше образувала почти неуловима пукнатина след аборта й преди няколко месеца — той искаше да опитат отново, а тя не искаше; той беше сигурен, а тя — не. Клеър винаги беше малко мрачна и непредсказуема по природа, но след като изгуби бебето, тя се затвори в себе си и стана прекалено угрижена. Сякаш винаги мислеше за него, а когато я питаше, тя отговаряше, че просто е уморена или умува върху някоя сцена в книгата. Бен бе приел тези неясни откази за достатъчни, защото се страхуваше, че това, което подозира, можеше да се окаже истина: тя се отдалечаваше емоционално. Тя се отдръпваше.
Но той си казваше, че се държи глупаво. И двамата бяха заети с работата си, това бе всичко. Всъщност Бен бе толкова зает с един проект в своята архитектска фирма, че едва му оставаше време да мисли за нещо друго. „Слоун Хауард“ бяха получили нова голяма поръчка в Бостън, точно до пристанището, и Бен работеше здраво, за да удовлетвори непредсказуемите желания на клиента и множеството строителни норми и ограничения в Бостън. Той искаше да създаде сграда, която да направи малката му бутикова фирма известна.
„Слоун Хауард“ изкарваше по-голямата част от парите си от проектиране на втори и трети жилища на много богати хора — домове, чийто следващ собственик най-вероятно щеше да ги разруши в търсене на своето собствено помпозно виждане — тенденция „разрушавам и построявам“, от която „Слоун Хауард“ имаше толкова голяма полза, но всъщност осъждаше. Бен, който дойде във фирмата като младши партньор преди година от друга, по-голяма компания, имаше по-високи стремежи. Затова, когато му се удаде възможност да наддава за този амбициозен и високобюджетен комплекс за изкуства с големи и малки пространства за представяния, ресторанти, офиси и конферентен център, той не се поколеба.