Бен нае двама нови сътрудници, които току-що бяха завършили архитектура в Масачузетския технологичен институт и които все още не бяха прелъстени от безочливите имена в списъка с клиенти на „Слоун Хауард“ да осакатят таланта си. Нуждаеше се от хора, които мислят нетрадиционно, чиито проекти биха били толкова радикални, че да не могат да бъдат изработени, от смели идеи, които да го вдъхновят за велики дела. Както се оказа, момчето, което нае, беше самодоволно и предвзето, а момичето не обръщаше внимание на другите колеги на Бен в „Страхлив търтей“, както двамата набързо бяха прекръстили фирмата, така че Бен сметна за свой дълг да се застъпва за другите от екипа — позиция, в която никога не считаше, че ще се озове. Веднъж Бен видя имейл, който момчето беше изпратило на момичето, в който той се оплакваше от баналния вкус на Бен. Кучето хапеше ръката, която го храни! Но Бен не каза нищо. Знаеше, че двамата ще си тръгнат след няколко месеца, и той бе решен да вземе възможно най-много от тях, докато все още са тук.
Тримата често оставаха до късно вечерта, пътуваха, за да видят нови сгради, проучваха проектите на други архитекти, търсеха вдъхновение в музеи и театри по света. Проектът, който беше предаден след три месеца, беше оригинален, но не и радикален: огромни стъклени прозорци се спускаха към водата, създавайки илюзията за безкрайна водна повърхност. Те се събираха в няколко свързани куба, като в най-големия от тях се помещаваше величествена концертна зала. Когато дизайнът беше избран измежду четирима финалисти, заглавие във вестник Бостън Глоуб питаше „Слоун кой?“
Останалите участници в заключителния етап бяха добре известни: най-прочутата бостънска фирма, голяма компания от Ню Йорк и фирма от Ню Хевън, оглавявана от именито гуру в областта. Но за изненада на всички, включително и на самия Бен, беше избран проектът на „Слоун Хауард“.
— Тази сграда ще носи светлина и красота — обяви с пронизителен и треперещ глас на пресконференцията Филипа Бойд, осемдесет и три годишната дама, чието име в качеството й на меценат щеше да бъде изписано на сградата: „символ на надеждата в пристанището за най-благородните цели на хуманизма“.
Това е малко преувеличено, мислеше си Бен, докато стоеше зад нея на подиума, но беше за предпочитане пред оценката „стилен“. Бе поел огромен риск със своето виждане, със своята мечта, а сега изглеждаше, че рискът се отплаща.
Междувременно той не прекарваше много време у дома. Чувстваше се така, сякаш се е върнал в колежа и работи по своята курсова работа — часове, прекарани в обмисляне на една-единствена тема, опити да я разбере, да създаде теза, която ще издържи на критичните оценки от страна на експерти в областта. Не се сещаше да яде, докато не прегладнееше, но и тогава грабваше каквото му е подръка. Не си лягаше, докато костите не го заболяваха или пък докато не осъзнаеше, че чете едно и също изречение вече няколко пъти, защото е заспал и после се е събудил.
Клеър проявяваше разбиране, което беше невероятно, мислеше си той. Тя винаги се определяше като жена, която има нужда от „много грижи“, но той не би се изразил точно така. Обичаше да се грижи за нея, това му доставяше огромно удоволствие, което само се засилваше, тъй като той остаряваше, а все още нямаше деца. Трябваше му някакъв обект за бащинските му чувства, но бяха единодушни, че не могат да си вземат куче (въпреки че той би се радвал да има куче — винаги бе искал куче, още като дете, може би бостънски териер или бийгъл — агресивен, енергичен малък звяр). Но напоследък нямаше време да се грижи за себе си, та камо ли за някой друг. Въпреки че очакваше Клеър да се оплаква заради работата му до късно, натоварения му график и почти постоянната му разсеяност, тя не казваше нито дума. Всъщност напоследък самата бе изненадващо грижовна. Оставяше бележки на плота в кухнята за супа или печено пилешко, които му беше купила от „Феъруей“ и беше прибрала в хладилника, пускаше енергийни десертчета в куфарчето му. Всеки път, когато той се обаждаше, за да предупреди, че ще работи до късно, тя казваше, че го разбира. Знаеше колко голяма и важна беше задачата му. Той й показваше проектите си, а тя отговаряше внимателно. Вечер в леглото разтриваше раменете му, носеше му зелен чай, който да прочисти ума му, и взимаше костюмите му от химическото чистене, без да се оплаква.