След това се качиха в асансьора и слязоха на първия етаж в мълчание. В хотела имаше повече хора, отколкото по-рано вечерта. Асансьорът спря три пъти, докато стигнат до фоайето. Клеър погледна Чарли. Лицето му все още беше зачервено, а косата му — влажна след душа, и тя се зачуди дали някой можеше да познае какво бяха правили. Разбира се, помисли си тя, хората постоянно го правят, нали? Преминават невидими линии и докосват забраненото. Беше по-лесно, отколкото си бе представяла.
— Не съм го искала — прошепна тя на Чарли, но разбираше, че го беше поискала по един или друг начин. Онова, което я привлече у него, не можеше да бъде определено, то беше усещане под лъжичката. С него тя се чувстваше необуздана и спонтанна. Но Чарли не беше такъв по природа. Поведението му беше по-традиционно от нейното имаше удобен живот в предградията и носеше товара на семейните задължения, без да се оплаква. Усещането за непредсказуемост се появяваше единствено когато бяха заедно.
Защо искаше това? Защо й бе нужно?
Само преди два месеца тя беше бременна. Помятането бе ужасно, но когато всичко свърши, тя изпита странно облекчение. Бен настояваше за бебе — искаше да бъдат семейство. Тя се беше съгласила, но дълбоко в себе си изпитваше съмнения. Страхуваше се, че ще изгуби свободата си и амбициите си. Страхуваше се, че ще бъде лоша майка. Страхуваше се, че ще се почувства в капан. Когато я попита, както правеше на всеки няколко седмици, тя отговори, че все още не е готова да опитат отново, че не знае дали някога ще бъде готова. В отговор той едва кимна, с изправена брадичка, сякаш понасяше удар, без да трепне. Тя знаеше, че Бен ще изчака още малко и ще попита отново. Той вярваше, че търпението му ще надмине нейното безразсъдство. Но онова, което той не знаеше и което самата тя едва бе осъзнала, беше, че тя искаше да го наранява по малко, за да го направи по-силен за още по-голямата болка, която щеше да му нанесе.
Клеър излезе през въртящата се врата и дръпна палтото към тялото си, въпреки че не беше студено.
— Как се чувстваш? — попита Чарли.
— Откачено. Виновна. Ти изпитваш ли вина?
— Това е между нас. Няма нищо общо с тях.
Разбира се, че имаше общо с тях.
Клеър си спомни как се влюби в Бен, колко необуздани и млади бяха тогава. Сега се чувстваше стара и недоволна. Жестока. Искаше й се да може да поговори за това с най-добрата си приятелка, но най-добрата й приятелка беше Алисън. Искаше й се да може да поговори със съпруга си, но това също беше невъзможно. Единственият човек, с когото можеше да разговаря, беше Чарли, а той бе виновен също като нея. Свързваше ги лъжата, подобно на двама крадци, които бягаха заедно. За един кратък миг тя се замисли дали страстта й към него не беше израз на безпокойството и нетърпението й. Дали тревогата, която изпитваше, защото животът й ставаше улегнал, застоял, а тя се превръщаше в майка си, не провокираше чувството, което я тласкаше към друг живот без обвързване, към края на всичко добро, редно и правилно.
* * *
— О, боже, Алисън. Това е ужасно — възкликна майка й, когато Алисън се обади на родителите си, за да им каже за катастрофата.
— Да — отвърна сухо тя.
— Горкото семейство — каза майка й. — Колко ужасно. Просто ужасно.
Алисън усещаше как сълзите й напират.
— А полицията… Обвиниха ли те в нещо? — попита баща й.
— Шофиране след употреба на алкохол. Пробата ми беше малко над нормата. — Алисън се засрами, че трябваше да казва това. — Очевидно не съм виновна от техническа гледна точка.
— Оох — каза баща й, сякаш го бяха ударили в корема.
— Снощи наистина трябваше да кажа нещо — обади се майка й. — Ти бързаше толкова много, а аз просто имах предчувствие. Наречи го интуиция, но усещах, че нещо ще се случи. Цяла нощ обикалях къщата. Не беше ли така, Ед? Не помниш ли, че ми каза да се успокоя и да седна?
— Винаги ти го казвам — отвърна бащата на Алисън.
— Да, но това беше различно. Ядосана съм. Аз трябваше да — можех да…
— Мамо, недей — каза Алисън. Майка й сякаш настояваше, че вещерските й сили можеха да попречат на катастрофата да се случи.
— Е, добре, но съжалявам, че не казах нищо. Знаех, че не си в състояние да караш сама до Ню Йорк. Звучеше напълно объркана.
Наистина ли, запита се Алисън, която както обикновено не успяваше да намери връзка между тълкуванието на майка си за психическото й състояние и начина, по който се чувстваше. Определено беше разтревожена снощи, когато майка й се обади, но причина за това беше решението й да излезе от къщи в последния момент. Или пък майка й беше права? Имаше ли и нещо друго?