— Да шофираш сама до града в дъжда, за да отидеш на парти. Та ти дори не обичаш да караш кола — терзаеше се майка й.
— Джун, успокой се — намеси се бащата на Алисън. — Това беше партито по случай книгата на Клеър. Алисън трябваше да отиде.
— Не ме карай да говоря за тази книга. Тя е шамар в лицето на горката Лусинда, независимо дали тя го осъзнава или не. Момичето трябва да се засрами.
— Джун — каза умолително бащата на Алисън.
Майка й продължи, без да му обръща внимание:
— Никога не съм имала доверие на Клеър Елис. У нея винаги е имало нещо непочтено. Така и не разбрах защо приятелството ви продължи. Едуард, не повтарях ли това години наред?
Наистина го беше повтаряла години наред. Джун и Клеър не се харесваха, навярно защото толкова много си приличаха. Клеър мислеше, че майката на Алисън бе погълната от себе си кралица на драмата, а майка й смяташе, че от Клеър няма да излезе нищо добро. Разбира се, и двете бяха прави. Алисън се съпротивляваше срещу чертите на майка си — арогантността на мнението й, добре преценената й импулсивност, непреклонния й отказ да спазва порядките, егоистичния й чар, — но се възхищаваше на същите тези качества у Клеър, у която те бяха изразени като лукава поквара.
— Алисън — намеси се баща й със сериозен глас. — Как можем да помогнем?
— Никак — отвърна сковано тя.
— Чарли как се справя с всичко това? — попита майка й.
— Добре. Доста… помага. Тази сутрин изведе децата.
— Как са Ани и Ноа?
Защо плачеш, мамо? — беше попитала Ани, застанала до леглото. Гласът й вече се бе превърнал в дразнещо хленчене, което показваше, че детето има нужда от нея. Алисън знаеше, че притеснението на дъщеря й бе свързано единствено с нейния собствен страх и неудобство, и трябваше да се пребори с желанието си да се обърне на другата страна. Вместо това тя придърпа Ани до себе си под завивките. (Алисън съзнаваше, че понякога изразява най-силна обич към децата си, когато е най-малко сигурна в себе си.) Ани се отдръпна от прегръдката й и погледна лицето й. Очите ти са подути, мамо — каза тя разтревожено.
— Знаят, че е имало катастрофа — обясни Алисън. — Но нищо повече.
— Как ще им кажеш?
— Не е нужно да им казва — каза баща й, а в същото време Алисън отвърна:
— Не знам.
— О, Алисън — въздъхна майка й. — Трябва да дойдем при вас. В момента не си в състояние да се справиш с децата. Ако трябва да съм честна, въобще не харесвам бавачката ти. Как се казваше? Роберта?
— Долорес.
— Да, Долорес. Понякога ми говори рязко, когато се обаждам, и съм сигурна, че не ти предава всички мои съобщения. Знам, че не храни добре децата и не се грижи за тях.
Алисън затвори очи и премести безжичния телефон на другото си ухо, сякаш с това можеше да смени темата. Беше вярно, че Долорес, бивша английска гувернантка, беше станала почасова гледачка по някакви неизвестни причини. Беше високомерна и властна, но Алисън не знаеше как да се справи с това. Честно казано, бе уплашена и смутена. И не искаше да мисли за това точно сега. Пое си дълбоко въздух, като внимателно подбираше думите си, и каза:
— Мамо, оценявам предложението ти, но мисля, че сме добре.
— Скъпа, не сте добре. Изобщо не сте добре — отвърна майка й.
Алисън бе любознателно дете. Когато беше на десет или единадесет години, тя четеше писмата на майка си и дневниците на приятелките си, подслушваше разговорите им, за да дочуе името си. Искаше да научи коя беше тя в очите на другите хора. И тогава се случи нещо: един ден, когато беше в осми клас, тя прочете бележката на една уж приятелка до друго момиче: Алисън Г. носи толкова странни дрехи. Отговорът беше: Да, и не е толкова хубава, колкото си мисли. Алисън взе думите им много насериозно. Нося странни дрехи и не съм толкова красива, колкото си мисля. След това просто престана да се интересува от мнението на другите.
— Права си. Не съм добре — каза тя.
Майка й имаше много въпроси: С каква скорост се беше движила другата кола? С изрядни документи ли е била? Дали асфалтът е бил мокър? Алисън с превишена скорост ли се е движила? Какво си е мислела онази майка, като е позволила на детето да седне в скута й в тези времена?
Алисън затвори телефона и се почувства уязвима и замаяна. Часове наред ту плачеше, ту сълзите й спираха, но сега очите й бяха сухи. Това й напомни чувството след раждането на Ани: изцедена, обезкръвена, почти прозрачна, сякаш тялото й беше празен пашкул.
Когато на задната врата се почука, Алисън стоеше в кухнята и оглеждаше отломките от опита на Чарли да нахрани децата за закуска. По пода бяха разпилени начупени мюсли, на масата бе разлято прясно мляко, а кутията му стоеше на плота с липсваща капачка, няколко вестника бяха сложени накуп, а на един стол имаше ябълка с две малки хапки, които вече покафеняваха. Кафеварката бе включена, но в каната нямаше нищо. Чуваше Чарли и децата от стаята за игри.