Алисън така и не успя да свикне с това. Когато беше с децата, тя постоянно вършеше нещо — бършеше плотовете, чистеше пода, зареждаше съдомиялната, сгъваше купчини пране. Чарли просто се занимаваше с тях. А тя почистваше след игрите им.
През малките прозорци в горния край на вратата тя видя къдравата руса коса на Робин. Облада я паника — последното, което искаше, беше да разговаря със съседката си. Но беше прекалено късно, защото Робин вече я беше видяла и колебливо махаше с пръстите на едната си ръка, като анемония.
Алисън си пое дълбоко въздух и отвори вратата.
— Заповядай. Направих бананов хляб — каза Робин и подаде на Алисън увит във фолио хляб. — Само това ми дойде наум.
Хлябът все още беше топъл и носеше утеха в ръцете на Алисън със своята тежест и топлината на бозайник, която излъчваше.
— Благодаря ти, Робин.
Колко мил беше жестът й. Алисън усети гъделичкане в горната част на носа си.
О, не. Щеше да се разплаче.
— Няма да оставам. Исках само да… — каза Робин.
Алисън поклати глава и стисна зъби. Въпреки усилията, които полагаше, очите й се напълниха със сълзи.
Робин взе хляба от ръцете й и го остави на плота. След това хвана ръката й и я поведе към масата.
— Какво ще кажеш да пием по кафе? — попита нежно тя.
Алисън само кимна, защото не можеше да говори. Тя наблюдаваше как Робин търси филтрите в шкафа, изми каната, сипа няколко лъжици смляно кафе във филтъра, наля вода в каната и изсипа в кафеварката. Обикновено би запълнила тишината с разговор, би възразила, че й сервират, би се притеснила за мнението на своята съседка, но сега не направи нищо подобно. Все още се чувстваше празна. Очите й, кожата й, устата й и ушите бяха само обвивка, а костите й — строежът. Мозъкът й беше сякаш на влечуго и просто отбелязваше движенията и реагираше на светлината и тъмнината.
Как щеше да продължи напред?
Като по чудо, Робин знаеше от какво точно се нуждае Алисън. Тя запази мълчание. Наблюдаваше кафеварката и от време на време я поглеждаше и й се усмихваше.
Робин беше съвсем различна от Алисън. Членуваше в Младежката лига, дванадесетгодишните й близнаци играеха голф; заедно със съпруга й членуваха в голф клуба в края на града (въпреки че Алисън знаеше от слуховете и квартала, че мъжът й, който беше банкер, беше сменял работата си два пъти за последните три години). Вероятно беше републиканка. Приятелките на Алисън бяха жени, които по някакъв начин се носеха по течението, които бяха започнали да работят на свободна практика и трудно намираха работа, които отново бяха забременели неочаквано след едно или две деца или пък, които също като нея имаха проблем с това да бъдат майки и домакини едновременно. Алисън често се учудваше на сякаш еднозначните чувства на Робин за майчинството и работата. Като че ли задоволството й беше свръхестествено — бе вечно заета, занимаваше се е училищата на децата си (постоянно организираше панаири за книги, посещение на кина, партита), членуваше в изпълнителното бюро на асоциацията на родителите и учителите. Алисън нескрито се питаше каква ли дълбока нужда изпитваше тази жена, та с такава готовност да я запълва с ежедневните битови детайли.
Но сега Алисън просто й беше благодарна.
Робин намери чаша за кафе, напълни я и я донесе на масата заедно с млякото.
— Захар? Подсладител?
Алисън поклати глава. Наля мляко в кафето си и отпи голяма глътка.
— Искаш ли да говориш за това? — попита Робин. Взе един нож и разряза банановия хляб. От чинията се издигна пара. Сложи я пред Алисън и тя си отчупи едно малко парченце. Не можеше дори да усети вкуса му, беше като стиропор в устата й. Прииска й се да го изплюе, но си наложи да преглътне.
— Не — отвърна тя. — Робин кимна и седна на стола срещу Алисън. — Момчето почина — каза Алисън.
— О — възкликна Робин. — О, Алисън — каза тя и сложи ръка на устата си.
— Аз… наистина… не искам да говоря за това.
— Добре. — След миг Робин протегна ръка и сложи студените си пръсти върху ръката на Алисън. — На разположение съм, ако имаш нужда. Нали?
Изправи се, но Алисън каза:
— Моля те, не си тръгвай. Остани още малко.
— Добре. Разбира се. — Робин потъна обратно в стола си.
Алисън се насили да се усмихне. Сякаш устните й се усмихваха сами и това беше изцяло механична дейност. След това заплака.