Робин стоеше до нея, а сълзите на Алисън се стичаха по лицето й. Не спря да плаче, докато те сами не пресъхнаха. След това заплака отново. Робин се изправи. Дори през сълзи, Алисън разбра, че търсеше кутия със салфетки, но не успя да намери, откъсна няколко парчета кухненска хартия и й ги подаде.
Чарли влезе в кухнята. Очевидно беше изненадан да види съпругата си да плаче безмълвно, а Робин да стои до нея.
— О, боже — каза той и потупа жена си по рамото. — Скъпа, нека оставим Робин да се върне при семейството си. Със сигурност си има работа.
— Искаш ли да остана? — попита съседката.
Алисън поклати глава. Искаше Робин да остане, но се срамуваше, че така неуместно беше изпаднала в нужда.
— Обади ми се — каза Робин. — По всяко време.
Усмихна се съчувствено на Чарли, а Алисън разтълкува усмивката така: и двамата ще се грижим за нея. Един мъж не може да се справи с това сам. Аз мога да помогна.
В този миг тя се запита защо Чарли не се беше оженил за някоя като Робин? Животът му щеше да е толкова по-лесен.
Съседката си тръгна и Чарли седна на масата. Ръката му покриваше долната част на лицето му. Алисън разпознаваше този рядък, но важен жест от репертоара му, който означаваше, че е смутен.
— Обадих се на адвокат — каза той след малко. — Съквартирант е на Бен от Харвард. Добър човек. Живее в Берген Каунти.
Алисън кимна.
— Той каза, че случаят звучи доста прост и ясен. Иска да знае всички подробности.
Тя подсмръкна и прочисти гърлото си.
— Днес ли? — попита.
— Не. Утре е добре. Тъкмо ще е готов и полицейският доклад.
Тя кимна отново.
— Ще се справим, Алисън.
— Дали?
Той я погледна в очите, но погледът му беше непроницаем и тя не успя да прочете какво всъщност й казваше.
Пое си дълбоко въздух.
— Първото нещо, което каза, когато ти се обадих снощи, беше: „Какво си направила?“.
Чарли се облегна.
— Ами обаждането беше стряскащо.
— Беше толкова студен.
— Бях заспал, Алисън — отвърна раздразнено той. — Ти ме събуди.
— И все пак. — Усещаше как сълзите й отново напират. Чарли събра няколко трохи на купчина. — „Какво си направила?“ — повтори тя е шепот, изпълнен с огорчение.
— Виж, съжалявам — каза той.
Но тя не можеше да остави нещата така.
— Не разбирам. Не разбирам откъде дойде това.
— Няма какво да разбираш — отвърна той. — Не влагай толкова много в думите ми. Не влагай нищо.
Тя го погледна вяло. Не искаше да влага прекалено много в думите му. Не искаше да влага нищо. Но колебливите му протести не помагаха особено.
— Трябва да обмислим следващите стъпки — продължи той.
Следващите стъпки. Бебешки стъпки, помисли си тя. Единият крак пред другия, стъпки на малко дете. Въображаеми стъпки. Стъпките, които мъртвото тригодишно дете никога нямаше да направи. Ето ме, отивам на онова място, на най-сантименталното място, помисли тя. Но не й пукаше. Сега живееше на това място.
Началото на декември
Когато Алисън се обади, за да покани Клеър и Бен на вечеря в Рокуел, Клеър прие обаждането като предложение за сдобряване. От известно време отношенията им бяха обтегнати. Трудно можеше да се определи какво точно се бе случило. Клеър мислеше, че неувереността и нараненото его подсилваха чувството, че вече нямат почти нищо общо помежду си. Клеър не можеше да разбере какво прави Алисън по цял ден вкъщи с децата и защо заниманията й не й позволяват да поддържа нормален разговор. След няколко влудяващи телефонни обаждания (по време на които децата крещяха или дърпаха Алисън за ръкава, а тя повтаряше въпросите, които вече беше задала) Клеър просто се отказа да я търси. Алисън също не бе звъняла.
Имаше и друго. Когато Клеър й се обади от вежливост, за да й каже, че в романа има някои места и събития от детството, които сигурно ще разпознае, въпреки че бяха замаскирани, реакцията на Алисън бе дразнещо буквална. За миг бе замълчала, а след това беше попитала остро: „И мен ли ме има в книгата?“, вместо да каже: „Колко интересно, какво научаваш за себе си!“, или пък дори да каже: „Браво, това е амбициозен проект“. Клеър търпеливо й бе обяснила, че всъщност никой не присъстваше буквално в книгата. Че като всяка творба, романът включваше отделни спомени, впечатления и събития, които бяха превърнати в нещо друго.
— Значи ме няма в книгата — каза вяло Алисън.
— Не. Не точно. Имам предвид, че може би има части от теб. Главната героиня има приятелка на име Джил, която може и да ти изглежда позната. Но това всъщност не си ти, ако разбираш какво искам да кажа.