— Не, не разбирам — отвърна Алисън.
Клеър въздъхна.
— Приятелката е с руса коса — обясни тя. — Другите детайли също са променени.
— Но с две думи казват, че тя съм аз.
— Стига, Алисън. Знаеш какво е роман.
— Разбира се, че знам. Но това не ми прилича на роман. Клеър.
— Виж, спорим за семантиката. Основното е истина — обясни тя. — Емоционалната реалност. Моята емоционална реалност. Но местата и имената са сменени, а някои oт събитията са променени до неузнаваемост.
— Аха — отвърна Алисън.
След това, вероятно в опит да си отмъсти, Алисън бе отхвърлила без предупреждение статия, която Клеър бе написала като услуга за нея за женското списание, в което работеше. Клеър получи добър хонорар, но се ядоса на намека на Алисън, че статията й била небрежно написана и необмислена.
И така, не бяха общували много отдавна. Досега.
В началото след като Клеър и Бен пристигнаха, на всички им беше леко неловко, сякаш не се познаваха добре. Но след няколко минути мерлото, свещите и приятната музика изгладиха разговора им. Децата бяха горе с бавачка, а Алисън бе приготвила масата предварително и бе сервирала ордьоври във всекидневната. (Срещите им невинаги изглеждаха толкова официални. Клеър и Бен няколко пъти им гостуваха в Рокуел и хапваха в кухнята китайска храна или набързо приготвено ястие от остатъците в хладилника.) Клеър с изненада установи, че е леко притеснена. Докато си говореха преди вечеря, тя набързо изпи една чаша вино и Чарли стана, за да донесе бутилката. Когато я доближи, за да напълни чашата й, той прошепна:
— Липсваш ми.
Тя го погледна стреснато в очите.
Той задържа погледа й.
Тя усети как се изчерви.
Бяха седнали около масата във всекидневната. Ядяха марули със синьо сирене и круши, когато Клеър се обърна към Чарли, който седеше до нея и по диагонал срещу Бен това беше тяхното обичайно разположение, — и неволно бутна чашата си с вино в скута му. Червеното вино попи в панталона му и остави тъмно петно като от месечен цикъл. За миг двамата останаха зашеметени, преди да осъзнаят какво се бе случило. Чарли се облегна, а Клеър се засмя, просто не се сдържа. После взе салфетката си и започна да попива виното. Лицето й висеше над скута му и това беше крайно неуместно. Засрамен, Чарли я избута, а Алисън отиде до хладилника, за да вземе сода (която със сигурност беше някъде там в добре заредения им хладилник на хора от предградията). Но докато Чарли я избутваше, той задържа китката на Клеър. Тя усети ръката му, но никой друг не можеше да види какво направи.
До края на вечерта тя стоя на масата и наблюдава останалите, без да ги чува. Да, кимаше с глава, усмихваше се леко, което беше неясен отговор, подходящ за всякакви въпроси. Алисън я погледна остро няколко пъти, тя бе свикнала с настроенията на Клеър. Нейният начин да компенсира поведението й се изразяваше в неспирно говорене.
— Има голяма разпродажба в магазина „Ей Би Си“ в Хоубоукън — каза тя. — Чарли, трябва ни килим за спалнята. Не мога да понасям всяка сутрин да стъпвам на студения под. Какво ще кажеш за сезал? Не драскащия вид, а вълнения. Може би в неутрални цветове? Вие имате ли килим в спалнята? Не си спомням.
— Имаме един ориенталски, който вече е много овехтял — отвърна Бен. — Нов килим би ни свършил добра работа. Какво мислиш, Клеър? Дали да не разгледаме разпродажбата този уикенд?
Единственото, за което Клеър можеше да мисли, беше бедрото на Чарли под панталона му, дългият мускул и гънката стегната кожа.
— Да, може да отидем — каза тя.
Бен се впусна да разказва история, която тя вече знаеше, за някакъв негов колега, който излизал с Мис Ню Йорк.
— Ще разчистя — каза Клеър и стана от масата. Събра празните чаши и едно плато и се опита да ги подреди в ръцете си.
— Внимавай — предупреди Алисън.
Чарли се изправи и взе една чаша за вино от Клеър.
— Ще ти помогна.
Бен улови погледа й. Личеше му, че е ядосан и малко наранен, защото Чарли не слушаше историята му.
— Ти седни — каза тя на Чарли. — Аз ще се справя.
— И без това трябва да се поразтъпча — отвърна той.
Пред вратата на кухнята Клеър се обърна и влезе заднешком през нея, а Чарли я погледна с особена усмивка, която другите двама не можеха да видят.
— Какво? — попита тя, когато вече бяха в кухнята, а вратата проскърца на пантите си зад тях.
— Трябваше да избягам — обясни той.
— Всъщност историята е забавна — каза тя, обърна му гръб и отвори съдомиялната. — Просто съм я чувала и преди.
— Остаряват, нали?
Тя не отговори. После каза:
— Може ли да донесеш чиниите?