Той излезе от стаята, а тя намери нечия недоизпита чаша вино и отпи голяма глътка.
Чарли се върна с чиниите, а тя изплакваше една купа в мивката. За миг останаха мълчаливи.
— Искам да те докосна — каза тихо той и въпреки че никога не го беше казвал, тя кимна без изненада, сякаш очакваше думите му.
Той плъзна ръка по шията й и тя изви гърба си. Пръстите му докосваха кожата й и допирът беше като електричество. Тялото й гореше на местата, по които я докосваше — лицето й, рамото, ръката, пръстите. Толкова дълго беше избягвала погледа му точно поради тази причина: сега го гледаше и небесносините му очи отразяваха нуждата, която самата тя изпитваше. Той целуна шията й и тя усети грапавите му устни, напукани от вятъра. Без да спира чешмата, тя се обърна към него и докосна напуканата му устна с език. Той се притисна към тялото й, като целият се разтвори за нея — устата, ръцете, краката си. Нещо я привличаше. Веднъж беше гледала подобно явление в едно научнопопулярно предаване — как змията поглъща заека, как челюстта й се отключва, тя отваря широко уста, а мускулите й се свиват, докато го поеме целия.
* * *
— Трябва да отидем у тях — каза Бен, разхождайки се напред-назад пред прозореца във всекидневната. — Можем да вземем децата за следобеда. Чувствам се толкова безсилен. — Той въздъхна. — Аз й дадох второто мартини. Принудих я да го изпие.
След обаждането на Чарли, Бен стана от леглото и отиде до „Френч роуст“ на ъгъла, за да купи две кафета. Прибра се с вестник, няколко мъфина, пакет клементини[8] Беше неспокоен, нервен и тъжен. Угрижеността на Бен имаше обратен ефект върху Клеър и я накара да се затвори в себе си. Тя разпознаваше баща си в тази ситуация: неговата неотзивчивост към бъбривостта на майка й. Обърканите чувства на Бен бяха толкова големи, че нямаше място за нейните, които несъмнено бяха още по-объркани.
— Мисля, че сигурно е изпила повече от две питиета — каза Клеър. Беше седнала на дивана и разсеяно разлистваше изданието с ревюта на книги на Ню Йорк Таймс. Остави списанието и продължи: — Както и да е. Дори да отидем, това няма да помогне. Сигурна съм, че има много хора, които се грижат за децата и носят храна. Ние само ще пречим. И освен това, Бен, утре заминавам за две седмици. Имам много работа.
Бен спря и я погледна.
— Все още й имаш зъб, нали?
Отне й един миг, за да разбере какво искаше да каже той.
— Какво? Не. Просто мисля, че трябва да им дадем пространство. Тя има нужда да остане сама и да прекарат малко време заедно като семейство.
Мисълта да види Алисън и Чарли заедно като семейство я изпълваше със страх.
— Това е ужасяващо. Невероятно — измъчваше се Бен. — Все трябва да има нещо, което да направим за тях.
— Намери им адвокат — напомни му Клеър. — Той поклати глава. Това не беше достатъчно. — Можем да им изпратим цветя — каза Клеър. Искаше да бъде сама, далеч от Бен, който имаше нужда да изрази гласно чувствата си. Силно и отчаяно искаше да говори с Чарли, да разбере какво мисли и как се чувства, но не знаеше кога ще има възможност за това. Какво щеше да се случи сега? Алисън сигурно беше съкрушена. Чарли трябваше да се погрижи за нея, разбира се. А после, какво? До вчера всичко изглеждаше сравнително просто — измамата, аферата, чувствата, които бяха пробудени отново след толкова години. Днес всичко това изглеждаше извънредно сложно.
— Цветя… не знам — каза Бен. — Не са ли някак… за погребение? Или пък създават усещане за фалшиво веселие? Цветята сякаш ще изпратят грешно послание.
— Разбира се, прав си — промърмори тя, а Бен се обади на „Зайбарс“[9]за да провери дали могат да изпратят подаръчна кошница в предградията, а след това отиде до магазина, за да направи лично покупките. Точно от това имаше нужда Бен — от някаква задача. Изправен пред факта, че не може да направи нищо, той имаше нужда от действие.
Той си беше такъв. Вечерта, в която беше първата им истинска среща, планираха да хапнат тайландска храна във Вилидж, няколко дни след като се запознаха на един купон. Клеър седеше на една пейка в парка „Уошингтън скуеър“ и наблюдаваше как той идва към нея с раница на гръб и цветя в хартиен конус. Беше висок, непохватен студент от Харвард с тъмна коса, мека усмивка и малки златни очила, които бяха прекалено кръгли за лицето му. Знаеше, че той се чувства някак разголен, докато върви към нея. Още тогава, без да го познава, тя видя, че под тънката маска на самоувереността му се спотайва несигурността. В този миг тя намери в него онова, което разпознаваше в себе си.
— Здравей, Клеър Елис — каза той, щом приближи. Гласът му беше дълбок и дрезгав. Подари й цветята — жълти рудбекии (кой мъж подаряваше рудбекии?), свали раницата от рамото си и извади бутилка вино, малко сирене, франзела и две малки чаши за безалкохолно. — Не знаех какво да донеса, затова взех всичко това. Надявам се, че нямаш нищо против да си направим пикник.