Клеър дълго си мислеше, че може да живее в любовта на Бен, че това ще запази здравия й разум. Тя често се питаше дали всъщност точно Бен, с неговия ерудиран разум, не беше единственото нещо, което я делеше от живот, изпълнен с маниакална непредсказуемост. Понякога подозираше, че той живее чрез нея — не беше нужно да е импулсивен, защото тя беше, а тя му позволяваше да бъде необходимото насърчаващо присъствие на заден план. За него това бе една безопасна и удобна роля. Но дали бе добре за нея? Дали той й помагаше, като я предпазваше от демоните й, от нейните собствени своеволни чувства, които не подлежаха на контрол? Понякога тя се чувстваше като екзотично дърво, навярно като бонсай. Той беше опекунът, който се грижи за нея, но и я кастреше.
— Не мога да го направя. Не мога да отида там.
— Защо не? — попита терапевтът на Клеър Дийна Бронстейн и се взря в нея над очилата си.
Клеър пъхна показалеца си в кожената възглавница на дивана и започна да наблюдава как изчезват образувалите се в кожата меки вдлъбнатини.
— Какво ти пречи да го направиш? — притисна я Дийна.
— На първо място, довечера летя за Бирмингам.
— Аха — отвърна Дийна и записа нещо в бележника си, който винаги беше в скута й.
— Започва турнето ми. Важно е за мен.
— Така е — кимна Дийна.
— Предполагам, че можех да отменя този сеанс и да отида сутринта. Но трябваше да те видя. Просто не можех да се изправя пред нея така.
— Как, Клеър? — попита нежно Дийна.
Клеър погледна маслената картина над главата на Дийна, която изобразяваше крайбрежието на Мейн. Пейзажът й беше толкова добре познат, че считаше, че може да открие в него всяко камъче. Веднъж бе попитала Дийна къде се намира това и тя й беше обяснила, че е от Спрус Харбър — селце, в което се скрива за четири седмици всяко лято. От началото на май картината се променяше в ума на Клеър, от успокояващ пейзаж — в провокация, в напомняне, че Дийна има живот извън този офис, някъде далеч оттук.
— Всичко това е толкова иронично.
— В какъв смисъл?
— Алисън е най-внимателният човек, когото познавам. В училище винаги избирахме нея да шофира. Аз бях онази, която правеше глупостите.
— Какви глупости?
— Да пия и да карам кола. — Клеър сви краката си под тялото си и се облегна на големия диван. Пое си дъх и издиша бавно. — Да спя със съпруга на друга жена.
— Ах.
— Ах.
Дийна остави бележника на малката кръгла маса до себе си.
— Не коя да е жена.
Клеър кимна.
— Значи, когато казваш, че не можеш да се изправиш пред нея…
— Ужасно е, нали?
Дийна само вдигна глава.
Клеър погледна плътните пластове синьо и сиво в картината, дръзките зелени щрихи. Оранжево, червено, охра: как художникът беше видял всички тези цветове в скалите?
— Дълбоко в себе си усещам, че Алисън трябва да знае за мен и Чарли. Не мога да преценя дали усещането ми е съзнателно или не. Аз ги запознах. Аз ги събрах. Мисля, че тя знаеше, че между нас е съществувал някакъв флирт.
— Изпита ли ревност, когато тя и Чарли се събраха?
— Не, не мисля. Почувствах, че съм й дала подарък — неговата любов.
— А как се чувстваш сега?
— Ох. — Клеър въздъхна. — Не знам. Може би истината е, че исках да го задържа наблизо. Единственият начин да го запазя, беше да го дам на Алисън.
Дийна помръдна в стола си.
— Това е голямо признание.
— Сигурно мислиш, че съм ужасен човек.
— Защо го казваш?
— Защото аз бих си го помислила, ако бях на твое място.
— Защо?
Клеър си пое дълбоко дъх.
— Ами, на първо място заради катастрофата.
— Чувстваш ли се виновна за катастрофата, Клеър?
— Не. Не знам. Може би донякъде. И Чарли трябваше да присъства и после да се приберат заедно, но той не дойде. Заради неловката ситуация, предполагам. И тя изпи онези мартинита, а аз дори не й позволих да дойде на вечеря. Бен я покани, но аз не исках тя да идва.
И се чувстваш зле заради това.
— Да. Всичко е толкова сложно.
— Така е — съгласи се Дийна.
Прозорците издрънчаха и въпреки че щорите бяха спуснати, Клеър знаеше, че минава градски автобус. Усещаше тътена му под краката си.
— Постоянно мисля за онази случка от гимназията с Алисън, когато шофирах пияна.
Дийна кимна и отново взе химикала.
— Бяхме в нечие жилище и аз изпих няколко бири. Решихме да отидем до един вир, наречен Гроувърс гълч. Спомням си, че Алисън ме попита дали съм добре и дали мога да карам, а аз казах: „Да, разбира се“. Наистина мислех, че съм добре. Возих няколко човека, а тя караше колата зад нас. Тъкмо се стъмваше. Пътят вървеше нагоре-надолу — Клеър показа с ръка, като я движеше по въображаемите гребени, — имаше бавни, стръмни изкачвания и дълги крайбрежни спускания. Почти се бяхме спуснали по хълма, когато забелязах онези неясни бели фигури по пътя. Намалих, но карах прекалено бързо. Усетих удара под гумите. Бум-бум. Беше отвратително. Никой в колата не разбра какво стана, защото се смееха на нещо. Но когато пристигнахме, издърпах Алисън настрана и й казах, че навярно бях блъснала нещо. Нещо бяло. Тя ме прегърна и каза: „Е, вече не е бяло“. След това прошепна: „Няма да кажа нищо, ако и ти не кажеш“. — Клеър се засмя. — „Няма да кажа нищо, ако и ти не кажеш“. — Тя поклати глава. — Алисън успява да направи така, че всичко да изглежда наред, дори и когато и двете знаем, че нищо не е наред.