— Била е добра приятелка — каза Дийна.
— Да, беше.
— А сега…
— А сега — каза Клеър.
По-късно следобед, докато вадеше дрехи от скрина, за да приготви багажа си, и наблюдаваше смяната на неоновите цифри на часовника — 16:19, 16:20, 16:21, — Клеър осъзна, че не може да замине, без да се обади на Алисън. Тя вдигна телефона и го задържа с две ръце. Натисна бутона за набиране с палец и видя как малкият електронен апарат светна. След това затвори. Отново натисна бутона, апаратът отново светна и тя набра номера на Алисън и Чарли.
Никой не вдигна. Обаждането беше пренасочено към гласова поща. Потрепвайки от облекчение, Клеър се насили да остави съобщение.
— Здравей, Алисън — каза тя. — Искам само да знаеш, че постоянно мисля за теб и се чувствам ужасно заради случилото се. Тази вечер летя, но моля те, обади ми се, ако искаш. Знам, че Бен пътува към вас и аз… — Тя заекна, преди да изговори лъжата. — …и аз наистина исках също да дойда. Е, добре. Съжалявам, че не се чухме. Аз… аз наистина съжалявам.
Е, това беше вярно. Наистина съжаляваше. Но дори докато изричаше думите, тя вече избутваше Алисън от ума си. Защото ако наистина си позволеше да съчувства на Алисън, трябваше да й съчувства за всичко — необятността на собственото й предателство, ужасната жестокост на това, което двамата с Чарли правеха. А тя не можеше да го направи. Не сега. Не още.
Октомври 2008 г
Клеър изгуби бебето в една ветровита понеделнишка сутрин. Бен тъкмо беше пристигнал в офиса си.
— Кървя — каза му тя, щом той вдигна телефона.
— По дяволите, какво искаш да кажеш?
— Не знам. Божичко, не знам — отвърна тя, ридаейки в телефона.
— Обади се на лекаря. Искаш ли аз да му се обадя?
— Просто си ела — каза тя.
Тръгна си от работа, без да каже на никой, и остави чертежите си разпилени по пода. Слезе четиридесет и седем етажа надолу с асансьора, спря си такси, което попадна в задръстване, слезе от него и се качи в метрото. Смени влаковете на „Четиридесет и втора улица“ и докато пътуваше, наблюдаваше как спирките се сменят на забавен каданс: „Петдесет и девета“, „Шейсет и шеста“, „Седемдесет и втора“, „Осемдесет и шеста“. Слезе от влака и се затича нагоре по тротоара, а пред сградата им на улица „Осемдесет и седма запад“ се търкаляха боклуци.
Когато Бен се прибра, Клеър беше в спалнята. Тя не плачеше. Лежеше на леглото, обърната към стената, завита с одеяло.
— Няма го вече — каза тя.
— Сигурна ли си?
Тя не отговори. Бен приседна до нея, докосна рамото й, а тя се сгуши до него и сложи глава в скута му. Той нежно погали косата й, като повдигаше къдриците с пръстите си. След малко тя каза:
— Иска ми се да не бяхме казвали на никого.
— Аз ще се погрижа за това — отвърна той.
Тя отново замълча. А после каза:
— Мислиш ли, че Господ ни наказа, защото не бяхме сигурни дали искаме дете?
Той я погледна, докато лежеше в скута му. Не виждаше очите й.
— Аз бях сигурен — отвърна.
След малко Бен отиде до прозореца. Небето имаше мек бял цвят със сиви полутонове — същите цветове, които бяха избрали за всекидневната си от каталога на „Бенджамин Мур“ преди няколко месеца, когато се преместиха в тази сграда, подходяща за семейства с деца. Порцеланово бяло. Погледна през прозореца, а след това отново се вгледа в стаята. Сякаш можеше да отвори един прозорец и да влезе в друга стая. За миг се замисли какво ли би било, ако наистина можеше да го направи. Погледна надолу към улицата и видя мръсните жълти таксита. Съседката им от долния етаж, облечена в кожено палто на райета, която приличаше на миеща мечка в човешки ръст, потропваше нетърпеливо с крак, докато померанското й куче душеше предната гума на един паркирал автомобил. Бен затвори прозореца.