Тръгна към Клеър, но тя, изглежда, беше заспала. Бен изведнъж ожадня и отиде в кухнята, която представляваше тесен проход в задната част на апартамента, добре организирана, подобно на кухня на кораб. Отвори хладилника от неръждаема стомана и намери бурканче сушени домати, опаковка маслини „Феъруей“, няколко нелепи подправки, като например бадемова паста и горчица от трюфел, половин блокче белгийски шоколад и кутия портокалов сок с изтекъл срок на годност. Отвори шкафа над мивката и намери пакет органични кафяви филтри за кафе, но не и кафе. Замисли се и не успя да си спомни кога последно бяха правили кафе у дома.
Той затвори шкафа и се свлече по гладката му повърхност от неръждаема стомана, докато не приклекна на пода, гледайки през големия прозорец в другия край на апартамента.
Следващите няколко нощи Клеър не спеше спокойно и се въртеше насън.
— Къде си? — плачеше тя.
— Тук съм.
— Къде си?
— Тук съм. Тук съм, Клеър.
Тя поклащаше глава и се обръщаше на другата страна.
— Не мислиш, ли че… — започна Бен след няколко седмици. — Не мислиш ли, че… — Той проследи с пръст сините линии по ръката й. — …че трябва да опитаме отново?
Тя се обърна на другата страна.
— Когато си готова.
— А ако никога не стана готова? — попита тя.
* * *
— Здравей. Как е тя днес?
— Влез — покани я Чарли и задържа вратата отворена, а Робин направо влезе. През последните няколко дни той започна да се възхищава на нейната прямота. Беше приятно, че не се налагаше да играе играта „от-какво-имате-нужда“, „от-нищо-добре-сме“ с хора, които кършат ръце и предлагат помощ, но не знаят как да се справят. Робин не беше такава. Тя просто идваше. Не питаше какво искат, а просто донасяше неща, от които смяташе, че имат нужда: мляко и хляб, топла лазаня. Тя заведе Ани и Ноа в дома си (когато Чарли отиде да ги вземе, той се увери, че това беше един истински дом на удоволствията. Очите на децата бяха ококорени от почуда заради богатото разнообразие от видеоигри и анимационни филми на телевизора с огромен плосък екран, опаковките снаксове във весели цветове и безгрижно разхвърляните по пода на всекидневната най-модерни играчки, до които човек не може да се добере).
— Тук е доста тихо — отбеляза Робин.
Тя е горе с децата.
— Ще й кажеш ли, че съм тук?
— Да, секунда.
Чарли се изкачи по стълбите и зави към спалнята. Вратата беше леко открехната и той я отвори изцяло. Алисън бе облечена с клин и син суитшърт на университета в Северна Каролина, който бе купила миналото лято на срещата по случай петнадесетгодишнината от завършването си. Косата й беше вързана на конска опашка, а тя седеше с кръстосани крака на пода и заедно с Ани играеха на „Не се сърди, човече“. Чарли се вгледа в сумрака. Завесите бяха дръпнати. Ноа, легнал на земята, си играеше с две малки влакчета, като водеше разговор между тях на висок глас.
— Хей. Робин е долу — каза Чарли с престорена веселост и дръпна едната завеса. Чувстваше се като медицинска сестра, която се опитва да събуди пациент.
Алисън го погледна и присви очи от студената светлина, която нахлу в стаята.
— Колко е часът?
Чарли показа будилника със свободната си ръка и каза, без да има нужда:
— Четири и десет.
— Твой ред е, мамо — подкани я Ани.
Алисън взе една карта и я обърна.
— Десет хода напред или един назад — прочете Ани. — Напред е по-добре.
— Да я поканя ли горе? — попита Чарли.
— Изглеждам ужасно — промърмори Алисън. — Не съм се къпала три дни.
— Имаш нужда от вана — каза Ани. — Вана със сапунени балончета. Хайде, мамо, играй.
Алисън покорно взе зелена пластмасова пионка и я премести десет хода с показалеца си.
— Изглеждаш добре. А и тя не се интересува от това — каза Чарли.
Алисън го погледна остро и той разбра, че тя е усетила нетърпението в гласа му. По-спокойно, помисли си той. Досега не осъзнаваше колко много му се иска Робин да остане. Внезапно почувства, че го желае отчаяно.
— Хах! Не се сърди, човече! — изпищя победоносно Ани с карта в ръка. — Съжалявам, мамо. Трябва да се върнеш в началото.
Чарли слезе на долния етаж и каза на Робин:
— Можеш да се качиш.
— Сигурен ли си?
— Да. Тя е — трудно е.
Робин кимна.
— Представям си.
— Благодаря ти, че се отбиваш. Мисля, че хората всъщност не знаят какво да правят. По дяволите, аз не знам какво да правя.
— Има ли някакви новини?