Чарли не знаеше дали Алисън й беше казала за шофирането в нетрезво състояние, затова не спомена нищо. Вместо това каза:
— Погребението на момчето е утре. Алисън иска да отиде.
Робин направи гримаса.
— Смяташ ли, че е добра идея?
— Не. Но тя вече е решила. Каза, че ще отиде с автобуса, ако не я закарам.
— С автобуса?
О, по дяволите. Значи Робин не знаеше.
— Все още не се чувства готова да шофира — обясни той.
— Да, разбира се. Къде е погребението?
— В Патерсън.
— Аз мога да я закарам — предложи Робин.
За миг Чарли се изкуши да приеме предложението. Последното нещо, което би искал, беше да ходи на погребението. За него това бе твърде неуместно. Имаха ли право да споделят скръбта на това семейство? Страхуваше се, че присъствието на Алисън можеше да бъде прието много по-зле от просто неуместно, дори като коравосърдечно. Истина бе, че ако Алисън не беше се озовала на онова кръстовище, а и вероятно ако не беше изпила онези мартинита, момчето можеше да е все още живо.
Но Чарли знаеше, че Робин няма как да заеме неговото място. Спомни си за откъс от книгата Мечката отиде в планината, която снощи беше чел на Ани и Ноа: Не можем да минем над нея. Не можем да минем под нея. Трябва да минем през нея.
Той поклати глава.
— Благодаря за предложението.
— Тогава ще гледам децата.
Чарли се усмихна, за да покаже мълчаливото си съгласие.
Робин се качи на горния етаж, а той извади съдовете от съдомиялната и я зареди отново с купите от закуска, избърса плота, събра играчките от пода на кухнята. След това спря в коридора и се заслуша с вдигната глава. Чуваше тих шепот. Извади мобилния си телефон от джоба си и набра номера на Клеър.
— Хей — прошепна той. — Къде си?
— Господи. Чаках да се обадиш.
— Не можех.
— Знам. Не го очаквах, просто се надявах. Преди малко оставих съобщение за Алисън.
— Да, знам. Тя спомена нещо. Много мило от твоя страна. Къде си в момента?
— Пътувам за летище „Ла Гвардия“. Заминавам за представянето на книгата.
— О, да. Истинският живот — отвърна той.
— Изобщо нямам такова чувство.
— Е, това тук пък съвсем не прилича на истински живот.
Тя изсумтя.
— Това, което преживявате, си е съвсем реално, нали?
— Може би. Не знам. По-скоро сюрреалистично.
Изведнъж той се почувства много уморен. Нямаше сила да изговори дори една дума. Искаше да се скрие в някоя дупка и да заспи за дълго.
— Толкова съжалявам, Чарли — каза Клеър. — За първи път след катастрофата Чарли усети как гърлото му се свива, а очите му се замъгляват от сълзи. Преглътна трудно.
— Всичко е наред — каза нежно тя.
— Не, не е. — Той се задуши и прехапа устни, за да успее да запази гласа си под контрол.
— Исках да дойда, но просто…
— Знам. — Той едва не си върна думите назад, защото се страхуваше, че тя ще приеме откровеността му като обидна.
Но тя каза само:
— Така си помислих. Сигурна съм, че е било достатъчно трудно.
— Да.
— Просто ми се искаше да те видя.
— Знам. — Копнежът му по нея беше толкова силен, сякаш беше злокачествен и достигаше дълбоко в костите му.
— Бен иска да ви посети. Ще се обади.
— Добре.
— Как е тя?
— Добре е. Какво мога да кажа? Съкрушена е. Добре е.
— Разбирам.
— Стига сме говорили за това. Би трябвало да питам за теб — каза той.
— Не, не трябва. Не сега.
— По-късно — прошепна той.
— По-късно — повтори тя.
Чарли остави Алисън пред вратата на погребалната зала и отиде да паркира. Влезе в покрития със светъл кафяв килим параклис точно преди да затворят вратите. Алисън стоеше сама на пейката отзад. Звучеше инструментална версия на песента „Сълзи в рая“ и Чарли си помисли, че погребалната зала сигурно разполага със специална музика за деца. В предната част стоеше малък ковчег в бебешкосин цвят, а от двете му страни имаше два огромни букета с форма на сърце, украсени като глазура на торта от витрината на супермаркет.
— Толкова е малък — прошепна тя.
— Поне не е отворен — каза тихо Чарли.
Повече от половината параклис беше пълен. Сигурно имаше над шестдесет души. Когато всички заеха местата си, свещеникът заговори за безсмислието на подобни трагедии, но и за това как Господ има план за всеки от нас и ние не трябва да поставяме под съмнение този план. Други хора, които говореха със задавени от сълзи гласове, си спомняха за любовта на Марко към бейзбола, за колекцията му от колички Мачбокс, за необикновената му способност да имитира музиката от телевизионните реклами, за настойчивостта му да носи колана с инструменти на баща си, въпреки че от тежестта му едва не падал на пода. Казаха, че Господ щял да се грижи за Марко и ангелите щели да си играят с него, а дядо му, който вече бил на небето, щял да го научи на фокуси с карти. Никой не спомена катастрофата.