Би било успокояващо да вярваш в съдбата, помисли си Чарли. Да вярваш, че има причина за цялата тази скръб, че това е изпитание, през което трябва да се премине. Че смъртта на това малко момченце не е просто причинена от погрешна преценка и необмислено решение, а е част от по-голям план, подробностите от който ще бъдат разкрити през идните години. Но за него това беше невъзможно. Едно дете беше мъртво, а съпругата му имаше вина, макар и не изцяло. Това дете никога няма да стане на четири, на четиринадесет или двадесет и шест години. Няма да завърши училище, да вземе шофьорска книжка или да има свои деца. Родителите му няма да се гордеят с него, нито пък ще бъдат разочаровани. Професията му щеше да бъде нечия друга професия, съпругата му — нечия друга съпруга. Нямаше да се грижи за родителите си, когато те остареят, или пък да продължи семейното име. До края на живота си майка му щеше да се пита в какъв човек би се превърнал той.
На Чарли му хрумна, че последно бе ходил на погребение, когато майка му почина. Разбира се, беше много по-различно. Битката й с рака бе дълга и тежка и въпреки че никой не искаше да го повярва, всички знаеха, че си отива. Тялото й беше кремирано, а прахта й — разпръсната в езерото зад дома й.
Когато ракът се появи за първи път — тя откри бучка в маточната шийка и премина през едногодишно лечение с химио-и лъчетерапия, — майката на Чарли приключи терапията физически смалена и емоционално променена. Гъстата й руса коса, която винаги носеше на кок, окапа, а след като порасна отново сива и тънка, тя я подстрига късо. Ходеше на екскурзия с други онкоболни до Тускон и Таос и започна да се занимава с ащанга йога[10]. Кухненският й робот постоянно стоеше на плота и тя пиеше билкови отвари в дълбоки, земни цветове — зелено, ръждиво и кафяво. А когато ракът се завърна петнадесет години по-късно и засегна всички лимфни възли и някои кости, тя сякаш беше готова за това. Когато Чарли най-после отиде да я види, тя му довери, че през тези години бе направила всичко, за което е мечтала — нещата, за които се беше чудила какво представляват през първите четиридесет и една години от своя живот: беше пробвала марихуана, бе правила секс с непознат, беше къмпингувала на върха на планината и бе усетила мускулите и костите в тялото си по начини, за които не беше предполагала, че могат да се движат.
Малко преди да почине, тя лежеше в болничното легло с почистено от грим лице и тръбички в ръцете. Хвана ръката му и го погледна в очите.
— Ето какво научих — каза тя. — Не е достатъчно да се надяваш, че щастието ще те намери. Ти трябва да го търсиш. И още нещо: независимо колко объркан изглежда животът ти, ти имаш сили да го промениш. Не повтаряй моята грешка и не губи ценни десетилетия само защото се страхуваш да действаш.
По онова време думите и звучаха на Чарли като някакви Ню Ейдж[11] глупости. Живееше в Ню Йорк и до голяма степен правеше това, което искаше. Разговорът в стил „улови мига“ с майка му, която беше жена на средна възраст, му изглеждаше прекалено опростен и леко неприличен и неподходящ. Коя беше тази жена с къса, щръкнала коса и сериозен поглед, лишена от майчина нежност, която бълваше лозунги, достойни за рекламите за разпродажби от задните корици на списанията в самолетите? Но напоследък думите й го преследваха. В спомените си виждаше майка си в онова болнично легло, облегната на твърдите бели възглавници. Устните й бяха тънки и безкръвни, почти безцветни, а очите й — тъмни и блестящи. Понякога в съзнанието му изплуваше образът й в моменти, в които тя чака на опашка пред банкомат или пазарува, и тогава очите му се пълнеха със сълзи. Майка му беше права. Тя знаеше какво го очаква и го беше предупредила, а той — млад, погълнат от себе си и неподозиращ за хилядите начини, по които животът може да те смаже — й се беше глезил и успокоявал, а в крайна сметка не й беше обърнал внимание. По дяволите, каква надменност и арогантност. Дали животът му щеше да е различен, ако я беше послушал? Дали ако преди десет години беше взел едно смело решение, сега щеше да избегне тази бъркотия?
Веднага щом погребението на момчето приключи и от аудиосистемата зазвуча „Вятър под крилете ми“, Чарли побутна Алисън и двамата излязоха тихо навън. Тя искаше да разговаря с родителите, но Чарли успя да я убеди, че това е неуместно. Ако той беше бащата на момчето, това би било последното нещо, което би искал. Тя се спря за миг в задната част на параклиса и го последва навън към паркинга през двойните врати.