По пътя към къщи тя се обърна към Чарли и каза през сълзи:
— Знам, че си ми ядосан.
— Не съм ядосан, Алисън.
— Да, ядосан си. Кажи ми най-лошите неща, които си мислиш. Кажи ми, че съм безотговорна и глупава. Пияница. Убийца. — Тя почти изплю думите, сякаш го предизвикваше да се съгласи с казаното.
Той я погледна внимателно. Всъщност той й беше ядосан — заради несигурността, която знаеше, че я беше подтикнала да пие толкова много на партито; заради лошата й преценка и дори заради страданието, което показваше в момента.
Той сложи и двете си ръце на волана, а след това вдигна едната, за да потрие бузата си.
— Не си пияница. Нито пък убийца.
Тя се задъха леко, сякаш думите му й нанасяха физическа болка.
Чарли шофираше мълчаливо и се чудеше на собствената си способност да причинява болка. Изпита силно съжаление. Но не можеше да се отърси от гнева, който изпитваше към нея. Той знаеше, че всъщност проблемът не бе неговата вина. Проблемът се състоеше в това, че той бе на ръба да си признае — желание, което нямаше нищо общо с Алисън. То не беше свързано с нея, с децата и живота им в Рокуел. Но катастрофата направи невъзможно преследването на това желание. Сега усещаше, че се намира на ръба на чувство, което беше по-силно и по-опасно от всичко, което някога бе изпитвал — безкрайно отчаяние.
Октомври 2001 г
Веднъж, когато бяха на вечеря с Клеър и Бен в Ню Йорк, Алисън и Чарли се разбраха да пътуват с тях през уикенда за една есенна октомврийска разходка. Чарли направи резервации в порутен хотел, предлагащ закуска. Избра хотела от стар пътеводител, останал в книжарница „Странд“. Това е типично за него, бе отбелязала Клеър, когато пристигнаха.
— Чарли е такава скръндза — възропта тя пред Алисън, докато следваха възрастния собственик нагоре по разнебитените стълби, водещи към стаите им. — Не трябва да му позволяваме той да организира нещата — добави тя. (Чарли бе скръндза, но Алисън знаеше, че той усеща силно разликата между непечелившата си професия и заплатата на Бен като корпоративен архитект.)
Чарли си беше тръгнал по-рано от работа. Бе взел метрото, а след това и автобус, за да стигне до най-евтината фирма за автомобили под наем, която успя да намери, близо до реката, на улица „Тридесет и първа“. Избра лъскав бял форд фокус и отиде до Уест енд Авеню, за да вземе Алисън. През това време тя бе събрала багажа им. Той беше оставил разпиляна купчина дрехи на скрина — панталон и зелен пуловер, боксерки и чорапи, няколко бели тениски и кожен несесер, в който държеше оръфана четка за зъби, полупразна паста за зъби и малка жълта опаковка овлажняващ крем, взет на промоция. Тя огледа гардероба си за някаква дреха, която да не е черна. Отиваха на север, а там хората носеха цветни дрехи.
Когато Чарли спря пред сградата, Алисън стоеше във фоайето и разговаряше с Франк, портиер на половин работен ден. Времето беше студено и ветровито. Франк занесе чантата й въпреки нейните протести, а тя завъртя очи към Чарли, докато той ги наблюдаваше, за да му покаже, че нямаше избор. Отношението към портиера като към слуга беше чувствителна тема за Чарли.
— Франк — каза той, след като свали прозореца и се наведе през другата седалка, — не е нужно да…
— Сър, за мен е удоволствие да помогна на толкова прекрасна млада двойка. Истинско удоволствие. Приятен уикенд.
Франк беше от старата школа и единственото, което можеше да направи човек, беше да кимне в отговор. Дори и Чарли разбра това и му помаха за довиждане с огорчена усмивка. В отговор Франк бързо му отдаде чест.
— Предполагам, че когато имаме бебе, наистина ще ни трябва портиер — каза Алисън, докато Чарли се вля в трафика.
— Мда — отвърна той.
— Но на мен ми харесва и сега — каза тя. — Кара ме да се чувствам в безопасност. А и е от полза при получаване на пратки.
— Всъщност — отговори той, докато спираше на червения светофар — наскоро четох, че хората, които живеят в сгради с портиери, се успокояват безпричинно. Всеки може да влезе или да се промъкне, докато портиерът не гледа.
— Зелено е — каза тя. В следващите няколко пресечки набраха скорост — „Седемдесет и четвърта“, „Седемдесет и трета“, „Седемдесет и втора“ и надолу по „Шестдесета“, докато не се озоваха в задръстване около центъра „Линкълн“. — Не ми пука, дори и да е само илюзия — обясни тя, докато стояха на една пресечка. — Харесва ми да се чувствам в безопасност.
Той я погледна с весела усмивка, цъфнала на лицето му.
— Я, каква традиционалистка стана изведнъж. Още малко и ще поискаш къща с бяла ограда в Кънектикът.