Това беше игра, която двамата играеха — да се обвиняват един друг в буржоазни стремежи. Това беше техният начин да се справят с основателния страх, че животът им ставаше предсказуем от демографска гледка точка.
— Да не прибързваме — отвърна тя. — Първо кучето. После бебето. И чак тогава къщата.
Той хвърли поглед към цифровия часовник.
— Ал, не мога да повярвам, че каза на Клеър, че ще ги вземем. Можехме да се чакаме някъде. Това удължава пътя ни с един час.
— И какво от това? — попита тя. — Така ще можем да прекараме повече време заедно, нали?
— Може би — отвърна той.
Чарли беше прав. Отне им двадесет и пет минути, за да се измъкнат от трафика в центъра. Имаха много неща, които да обсъдят, но си казаха малко. Времето беше изпълнено с въздишки и мърморене, с внимателно шофиране. Минаха през „Таймс Скуеър“. Неоновите светлини окъпаха таблото и се плиснаха в очите им.
Когато стигнаха до сградата на улица „Седемнадесета“, Чарли скочи от колата и натисна звънеца.
— Бенджамин, сър — каза той с преувеличена официалност, — автомобилът и шофьорът ви очакват.
Чарли се върна в колата. Няколко минути двамата с Алисън чакаха мълчаливо. Тя натисна някакви копчета по таблото и намали отоплението. Улицата беше тиха. От едната страна автомобилите бяха паркирали в две редици, дебнейки за свободно място. Всеки път, щом минеше камион, Чарли трябваше да обиколи пресечката.
Алисън сложи ръка на крака на Чарли, точно над коляното, сякаш искаше да се сдобрят, макар че не беше сигурна защо имаше нужда да се сдобряват.
— Какво — изрече той с неутрален глас, а репликата му не прозвуча нито като въпрос, нито като настойчиво искане. — Тя отдръпна ръката си. — Взе ли зеления ми пуловер?
Алисън кимна.
— Добре. Ще бъде студено.
— Обичам те — каза тя.
— Знам — отвърна той след миг. После сякаш осъзна, че това не бе достатъчно, и добави: — И аз те обичам. Ето ги.
Някой почука силно на прозореца на Алисън.
— Здравейте.
Беше Клеър със своите блестящи лешникови очи, дълги обеци и големи червени устни, облечена с черно кашмирено поло и модерни изтъркани дънки. Алисън отключи вратите и тя влезе в колата. Бен почукваше по багажника, а тропането му вибрираше под краката на Алисън. Чарли отвори багажника, а Бен бръкна в него за малко и после го затвори. Алисън погледна приятелката си, а тя й се усмихна и стисна рамото й.
— Приключение — каза тя. — Точно от това имаме нужда.
Излязоха от града, дърветата бяха навсякъде около тях.
Цветовете напомняха на Алисън за есенната модна палитра от нюанси на списание Ню Йорк: зеленото на градинския чай, прегоряла захар, канела, жълта ябълка, мъх. Самият факт, че вижда природата по този начин, помисли си печално тя, означава, че навярно бе живяла в града прекалено дълго време.
По-късно Алисън сложи в рамка една снимка от онзи уикенд, на която те четиримата стояха на каменистия бряг на едно езеро. Утрото беше студено и всички носеха различни шапки и ръкавици, взети назаем от бъбривия собственик на хотела. На снимката и четиримата се смееха, но изглеждаха така, сякаш се бяха смели прекалено дълго. Усмивките им бяха задържани на мястото си, подобно на остатъчна светлина в тъмна стая. Личеше, че се бяха подредили смутено: Алисън се бе навела назад към Чарли, който бе преметнал ръка през рамото й, а Клеър и Бен бяха допрели главите си. Едва когато Алисън разгледа снимката внимателно, тя забеляза, че ръката на Клеър допираше коляното на Чарли, а неговите пръсти докосваха нейните. Може и да бе видяла това още преди време, без да му обръща особено внимание.
* * *
Бен, разбира се, беше ходил в Ню Джърси, но никога с влак. Сега стоеше на мраморния перон на гарата Пен, заедно с другите пътници (те не бяха много, все пак беше 9 часът сутринта във вторник и повечето хора пътуваха в обратната посока), които бяха вирнали брадички в очакване и наблюдаваха голямата, черна, изненадващо старомодна табела над главите си, за да разберат от кой коловоз ще тръгне влакът им. Влакът за Рокуел по линията за Есекс каунти трябваше да отпътува след десет минути.
Щрак, щрак, щрак — Коловоз 2.
Половин дузина души в големия салон се обърнаха като под команда в една и съща посока. Бен си спомни как се беше чувствал, докато пътуваше в Европа — непознатите ритуали, тайният език на пътниците, обичаите, които сякаш се бяха превърнали във втора природа за всички други, но не и за него. Затова сега направи това, което правеше всеки пък, когато беше в чужбина: откри човека, който изглеждаше най-спокоен — в този случай една жена със строга прическа, която говореше по телефон е безжична слушалка в ухото — и я последва крадешком.