Ескалаторът, водещ към влаковете, не работеше, затова всички заслизаха по ръбестите стъпала, които изглеждаха необичайно странни в своята неподвижност. От двете страни имаше влакове. Кой беше неговият? Наоколо нямаше кондуктор. Бен последва жената с безжичното устройство към влака вдясно и се качи в предната му част.
По-рано тази сутрин той приготви кожената си чанта — пъхна в нея Таймс, последния брой на Ню Йоркър, бутилка вода и ябълка. Магазинът за играчки, покрай който минаваше на път за метрото, беше затворен, затова влезе в „Райт ейд“ и купи подаръци за Ани и Ноа — безсрамно популярни и модерни: големи колкото чиния близалки, книжка за оцветяване с Дора Изследователката за Ани (книжката беше случаен избор — какво всъщност харесваха и искаха малките момиченца, той нямаше никаква представа), плюшена играчка, приличаща на жаба, за Ноа, която имаше код за достъп до някакъв несъмнено водещ до пристрастяване интернет сайт. Чарли и Алисън сигурно нямаше да одобрят подаръците, но пък Бен предположи, че в момента си имат по-големи проблеми.
Когато Бен попита по телефона какво може да направи, за да помогне, а отговорът на Чарли беше „Всъщност, нищо“, той осъзна, че действително сам трябваше да си отговори на този въпрос. Това, което можеше да направи, бе да отиде при тях. Клеър беше заминала за представянето на книгата вчера следобед, както предварително планираше. Разбира се, тя трябваше да тръгне, би било неразумно да не го направи. Той отиде на работа, но не можеше да се отърси от чувството, че мястото му не е там. Че трябва да направи нещо повече.
Нямаше установен етикет за подобни ситуации. Все пак той не познаваше починалото дете (и слава богу!). И беше съвсем ясно, че Алисън нямаше вина. Случилото се бе ужасна трагедия, но не беше неговата трагедия. Всъщност дори не беше тяхната трагедия. Защо тогава се чувстваше принуден да си вземе почивен ден и да пътува до Рокуел? Как това щеше да помогне? Замисли се за оправданията на Клеър: няма какво да направим. Това е ужасна ситуация, но никой няма вина, никой не трябва да поема товара. Да, да, тя беше права. От разумна гледна точка, това изобщо не беше негова работа. Но инстинктивно усещаше, че ако отиде да види Алисън, ще постъпи правилно.
Влакът бе малко мръсен и неприветлив, а в същото време и прекалено осветен с флуоресцентна светлина. Приличаше на бледо копие на Метро Норт, линията за Уестчестър, по която Бен пътуваше понякога, за да се срещне с клиент — там всички пътници бяха преуспяващи ипотечни брокери и адвокати, които говореха по мобилни телефони и четяха Уол Стрийт Джърнъл. Сега хората около него изглеждаха от по-ниска класа: секретарки, мъже с лъскави коси, облечени в евтини мастиленосини костюми, майки с тромави бебешки колички. Дали просто беше улучил такова време от деня? Честно казано, бе някак депресиращо.
Влакът се наклони леко, докато напускаше гарата. Бен погледна часовника си: 9:37. Облегна се на твърдата кафява седалка от винил и си спомни за многобройните си пътувания като дете, когато заедно с майка си посещаваха нейния баща в старчески дом в северната част на Ню Йорк, на час път от жилището им. Тези пътувания му харесваха — майка му, която в продължение на цял час нямаше никакви задачи за вършене, беше спокойна и отпусната и сякаш това дори й харесваше. Говореше, надвиквайки постоянния шум на влака, с такава близост и задушевност, каквито рядко показваше у дома. Играеха на карти, четяха книги и разговаряха. Бен обичаше да гледа през прозореца и да наблюдава света, покрай който се носеха. Харесваше му да знае, че е толкова лесно да тръгнеш от едно място, за да отидеш на друго. Качваше се на влак и просто отиваше на някое друго място. Много обичаше да чете романи във влака. Това сякаш беше двойно пътешествие.
Дълго време, докато Бен растеше, светът извън главата му не му беше интересен. В онзи свят майка му тичаше из кухнята и приготвяше семейна вечеря, на която баща му не се прибираше. Вечерята изстиваше, докато те стояха и чакаха — Бен, майка му и по-малкият му брат Джъстин. После майка му казваше с напрегнат, внимателен глас: „Е, вие двамата започвайте да вечеряте“, и избутваше своята чиния настрани. Бен се мъчеше да яде пиле и грах, които в устата му имаха вкус на кучешка храна. Майка му ги гледаше мълчаливо няколко минути, след това ставаше внезапно и започваше да разчиства около тях, а в тихата стая се носеше тракането на чинии.
Бен можеше да чете навсякъде. Четеше, докато чакаше автобуса, докато се возеше в него, докато вървеше към училище. Четеше в междучасията и преди репетициите с оркестъра. Четеше през нощта в стаята, която споделяше с брат си, след като майка му загаси лампата. Присвиваше очи, за да вижда буквите на зловещата светлина от нощната лампа до леглото си. В неговия свят магьосникът Мерлин беше толкова истински, колкото Джим Таунсенд и Тайлър Грийн — двете момчета, които живееха в неговия квартал и скрити зад стълбите, го замеряха с камъчета. Бен се возеше на влаковете заедно с „Децата от товарния вагон“[12]; влизаше в гардероба и се озоваваше в свят, в който голям лъв спасява деца от зли вещици. Беше висок седем сантиметра и половина и се промъкваше през опасностите зад дома си, където врабчетата бяха самолети, а дъждовните локви — езера. Бен често се чувстваше безпомощен у дома и невидим в училище, но в него живееше безстрашен пътешественик, велик изобретател, герой.