— Разбира се. Наистина съм глупчо.
Алисън гледаше Бен със спокойните си кафяви очи. Той улови погледа й и се усмихна. Тя сякаш се стресна, но също се усмихна.
— Хей, маймунке — каза тя и сложи ръка на рамото на Ноа. — Ще се справиш ли сам за няколко минути? — Бен иска чаша кафе. Нали? — попита тя и го погледна.
— Разбира се — не, всъщност — отвърна неразбрано Бен.
— Не се занимавай с…
Тя махна с ръка и отиде до кафе машината.
— Не мога да се справя без теб, мамо — каза Ноа.
— Направи само това, което можеш. Или пък си почини.
— Може ли да гледам телевизия?
Тя въздъхна.
— Разбира се.
— Картен Нетуърк?
— Пи Би Ес.
— Но…
— Добре, но само за половин…
Преди да успее да завърши думите си, Ноа вече бе слязъл от стола и беше излязъл от стаята.
Бен свали чантата от рамото си и остави плика с гевреци на плота.
— Не знаех какво да донеса, затова купих това. Взех и някои ужасни неща за децата. Купих ги от дрогерия, сякаш това е единственото място…
Обърна се към Алисън, а тя се беше свлякла на стола си, раменете й се тресяха, а ръцете й покриваха лицето й.
— Боже мой — каза той. — Алисън.
Отиде при нея, коленичи и погали гърба й.
— Съжалявам — проплака тя.
— Не, аз съжалявам — отвърна той. — Толкова съжалявам, Алисън. Толкова съжалявам.
Септември 1998 г
Фройд е този, който за първи път убедително твърди, че мотивите могат да бъдат скрити от съзнанието. Четири месеца след като Алисън се върна в Щатите и започнаха да поддържат връзка от далечно разстояние, Чарли написа това изречение и достигна до откритие. Той разбра, че беше подготвен да се влюби в Алисън не само защото не можеше да има Клеър, но и защото се беше влюбил в Клеър и Бен — в самата идея за тях двамата, в начина им на живот и в начина, по който се възприемаха. Той харесваше човека, в когото си представяше, че се превръща, докато е с тях. Те го правеха по-интересен за самия себе си. Още преди да срещне Алисън, той си представяше идеален живот за тях четиримата. Щяха да пътуват из Европа с влак, да стоят до късно в задимени барове, да си разменят омачкани книги, да пият еспресо в парижки кафенета късно сутрин — всички клишета, които за един американец от Средния запад означаваха изтънчен живот, пълен с удоволствия.
Клеър и Бен обикаляха из Европа по цяла седмица. Минаваха дни без никакви вести от тях, а после се появяваха за чай с изгорели носове и обявяваха, че са били в някое крайморско градче в Андалусия.
— Времето тук е толкова неприветливо — казваше Клеър, сякаш за да оправдае пътуването им. — Трябваше да направим нещо.
Когато най-после поканиха Чарли да пътува с тях, той не разполагаше с голямо предизвестие. Стоеше пред университетската библиотека и разглеждаше някакви записки от лекции, когато усети как някой го ощипа по кръста.
— Отиваме в Париж — прошепна в ухото му Клеър. — Искаш ли да дойдеш?
— Здравей — каза Чарли. През последната година беше свикнал с нейните ненадейни поздрави.
— Здравей.
— Кога?
— Ами… — Тя погледна часовника си. — След четири часа. Хващаме влака за ферибота в четири и двадесет.
— Утре имам лекция — отвърна Чарли.
Тя наклони глава съчувствено.
— Съжалявам да чуя, че не си добре. Напоследък има някакъв вирус. Сигурна съм, че преподавателят ти ще разбере. Моят разбра.
Разбира се, че се съгласи да отиде с тях; как би могъл да не го направи?
Отседнаха в малък пансион, тримата заедно в една голяма стая с мивка в нея. Споделяха тоалетната, която се намираше в един килер в другия край на дълъг коридор, с други осем гости, както и вана в противоположния край на коридора, която стопляше вода само ако пуснеш монети в една кутийка. Излизаха късно, за да хапнат италианска храна в Маре[14] — най-евтината храна в града, — пиеха кианти от големи заоблени бутилки, покрити със сплетена слама, и ядяха спагети с червен сос. След това посещаваха нощни клубове, като влизаха и излизаха от онези, които нямаха входна такса, едва успяха всички заедно да съберат достатъчно пари, за да влязат в „Розовото котенце“. От тях тримата единствено Бен говореше приличен френски, затова той водеше преговорите, докато Клеър и Чарли стояха зад него и оставяха звуците и миризмите да се носят покрай тях, доволни, че точно в този момент бяха на това място.
По-късно се прибираха към пансиона по пусти калдъръмени улици, унесени и замаяни от дима и шума. Всички мълчаха. Клеър изведнъж каза:
— Спомняте ли си, когато в училище учихме за метаморфозата — фазата между пашкула и пеперудата? Как се наричаше?