Сега Клеър бе написала роман, тънка книжка, разказ за истинския живот, наречен „Сини мартинита“, за съзряването на едно момиче от Юга. Алисън не желаеше да го прочете. Дори малката част от анотацията, която беше прочела, накара стомахът й да се свие на топка. Текстът беше написан от известен писател и напечатан на поканата, изпратена от издателя на Клеър: „Всяка жена, която някога е била младо момиче, ще намери себе си в този изпепеляващо откровен и сърцераздирателно забавен роман за сексуалното съзряване на една девойка в потиснически южняшки град“. Все пак историята на Клеър беше и историята на Алисън. Никой не я беше попитал или поискал мнението й, но тя нямаше съмнения, че собственото й минало вече е изложено на показ. Клеър не й беше позволила да прочете ръкописа. Беше обяснила, че не иска мненията на хора от Блустоун да й попречат. Клеър настояваше, че това е просто един роман. Но независимо от всичко, от малкото прочетено за книгата, Алисън беше установила, че в романа тя е „Джил“ — интровертната, но волева приятелка на главната героиня.
— Бен ще бъде там, нали? — попита Чарли.
— Вероятно да.
— Значи можеш да разговаряш и с него. Ще се справиш.
Алисън кимна на телефона. Бен, съпругът на Клеър, общуваше с всички без усилия. Той се шегуваше, държеше се като близък приятел и привличаше всички. Алисън го беше запомнила от безбройните коктейли и партита — как стои в средата между хората, с питие в една ръка, с леко прегърбена стойка.
— Кажи им, че съжалявам, че не мога да присъствам — каза Чарли. — И кажи на Долорес, че ще се прибера към седем. Не забравяй — това е част от работата ти — да общуваш и да създаваш контакти. След това ще се радваш, че си отишла.
— Да, добре — отвърна тя и си помисли: „О, добре, моята работа“, и пресметна колко пари беше спечелила през последната година: два чека за 50 долара всеки от иронични есета за интернет сайтове за умни майки, 500 долара от „работа“ за списание за родители на тема „50 начина за младите майки да облекчат стреса“. Още 1000 долара за статия за съперничеството между децата, която обаче конкуренцията надуши още преди материалът на Алисън да бъде публикуван. Ангажиментът със статията на Клеър така и не проработи.
— Партито е на булевард „Ийст енд“, нали? — попита той. — Най-добре е да минеш по моста. Тунелът сигурно ще е задръстен в този дъжд. Шофирай бавно, пътищата са мокри.
Няколко минути обсъждаха битови въпроси — колко да платят на Долорес, какво има за ядене в хладилника за Чарли. Докато разговаряха, Алисън се измъкна от кабинета си и затвори тихо вратата зад себе си. Чуваше децата във всекидневната с Долорес. Качи се тихомълком горе, като избягваше скърцащите стъпала, за да не я чуят. В голямата спалня тя разгледа закачалките с дрехи в нейната част на гардероба. Първо извади една риза, разгледа я, след това извади друга. Свали дънките, които носеше вече три дни, и обу черен вълнен панталон, който не беше слагала от месеци, след това отстъпи назад и разгледа отражението си в голямото огледало на вратата на гардероба. Ципът на панталона се вдигна лесно, но най-горното копче леко я стягаше. Сложи ръка на корема си, разкопча панталона и хвана с пръсти малко тлъстина. Алисън въздъхна.
— Какво има?
— О, нищо — отвърна тя. — Слушай, Долорес ще нахрани децата, така че ти ще трябва само да ги изкъпеш. И скъпи, опитай се да не ровиш в телефона, докато ги слагаш в леглото. И без това те виждат толкова малко. — Тя свали панталона и намери друг, който беше по-подходящ.
Когато най-после се облече, Алисън се чувстваше неловко и неестествено като дете, което се преструва на възрастен, или като герой в пиеса. В ролята си на майка, тя носеше ниски, удобни обувки, малки златни обеци, меки тениски, дънки или спортни панталони. Сега сякаш беше облечена в костюм: черни ботуши с високи токове, подрънкваща гривна, обеци, които опъваха ушите й, ярко (дали не беше прекалено ярко?) червило, което два пъти по-млада от нея продавачка я убеди да купи на щанда на Боби Браун. Слезе на долния етаж и поздрави децата твърдо, като направи знак на Долорес да ги занимава, за да създаде пред тях илюзията, че винаги изглежда така.