Бен погледна Чарли и се усмихна, с което потвърди взаимната им търпимост към нелогичните приказки на Клеър.
— Какавида — каза той.
— Да, това е! — плесна тя с ръце. — Точно в такава ситуация се намираме и ние, нали? Между две фази. Какавида.
— „Не е ли прекрасно да мислиш така?“ — каза Бен.
— Цитатите от Хемингуей не са позволени — отвърна тя.
— Поне не в Париж.
По-късно същата вечер, докато Чарли седеше в зле осветената обща стая в пансиона, допиваше чаша червено вино и се опитваше да говори на разваления си испански с един турист от Аржентина, той чу Клеър и Бен в скърцащото двойно легло в стаята им, която беше точно над него. То скърцаше ритмично. Чарли не знаеше защо това го накара да се чувства толкова неудобно — те често демонстрираха физическа близост в негово присъствие. Бен целуваше Клеър по челото, когато се връщаше от библиотеката, а тя прокарваше ръка по гърба му и стискаше раменете му или пък сплиташе пръсти в неговите. Разбира се, Чарли знаеше, че правят секс. Но да го знаеш и да чуеш, бяха две съвсем различни неща.
Хрумна му, че навярно има нещо странно в това, че е заедно с тях на тази екскурзия — в това, че те изглеждаха доволни от неговото присъствие и че той бе толкова щастлив от поканата да ги придружи. Понякога, дори когато бяха в Англия, той имаше усещането, че е тяхно дете и тримата са на семейна почивка. Понякога знаеше, че е там, за да ги забавлява. Имаше моменти, в които двамата с Бен изглеждаха като двамата практични мъже, а Клеър — смахнатата и импулсивна жена. Друг път пък Клеър и Чарли бяха авантюристите, а Бен — странният интелектуалец, когото трябваше да измъкнат насила навън за глътка свеж въздух. Чарли не можеше да предположи каква ще бъде ситуацията на другия ден, а за него именно в това се криеше част от очарованието. Когато беше с тях, не искаше да бъде никъде другаде, с никого другиго. Те се изолираха от сивото време, от предпазливите англичани и преди всичко — от това да приемат бъдещето си прекалено сериозно. Докато всички заедно се оплакваха от мъглата и дъжда, от тежката храна, непонятните правила и сякаш безкрайното четене и писане, те знаеха, че вероятно никога повече в живота им няма да има такива дни. Чарли не искаше това да свършва. И докато стоеше в онази влажна и усойна обща стая, разговаряше с аржентинеца и усещаше вибрациите по тавана, той разбра, че единственият начин всичко това да продължи, бе групичката им да се разшири от трима на четирима.
* * *
Сега за Алисън светът изглеждаше като някакво различно място, но в същото време изненадващо си беше същият. Тя едновременно присъстваше и не присъстваше в собствения си живот. Вършеше всички рутинни неща — сутрин ставаше от леглото, водеше децата от техните стаи в банята, после в кухнята, а след това ги качваше в автобуса или колата, но сякаш тя не беше там. Тя живееше в някаква сянка. Чувстваше се прозрачна, а ума си — празен. Поля цветята, сортира прането и дори отиде да пазарува в бакалията, но просто играеше роля. Истинската Алисън бе в леглото, а завесите бяха спуснати. Изпитваше постоянна умора. Мечтаеше си за съня, както човек може да бленува за любовник, копнеейки за блаженството на бягството.
След няколко дни отиде на преглед заради китката, а д-р Уолдрън й зададе няколко въпроса:
Спиш ли? Не.
Трудно ли ставаш сутрин? Да.
Обвиняваш ли се за случилото се? Да, разбира се.
Съпругът ти дава ли ти подкрепата, от която се нуждаеш? Да. Не. Не знам.
През последните няколко дни почти не бяха разговаряли за катастрофата. Не че нямаха време, просто моментът все не беше подходящ. Разговорът, който трябваше да проведат, изискваше определена интимност и доверие, които и двамата не бяха сигурни, че споделят. Преди Алисън мислеше, че взаимното уважение ги спира да се разкриват един пред друг постоянно, че всеки дава на другия свобода и лично пространство. Но вече не смяташе така. Сега вярваше, че един разговор има прекалено голям залог и крие прекалено голям риск. В основата на взаимоотношенията им имаше пукнатина и двамата се страхуваха, че ако пробият повърхността, нещата ще станат още по-лоши.
Д-р Уолдрън й предписа успокоително — ксанакс.
— Ще следим внимателно състоянието ти — каза тя. — Но, Алисън, наистина трябва да отидеш на психотерапевт. — Алисън кимна. — Ще ти дам няколко имена.
Тя бе ходила на терапия само веднъж в живота си. Докато учеше в колежа, посети някаква женска клиника, за да разговаря за едно момче, в което си мислеше, че е влюбена, и което я влудяваше. Психотерапевтът не бе особено проницателен и дори не показа съчувствие, затова Алисън просто присъства на десетте сеанса, които осигуровката й покриваше. Но доколкото си спомняше, самият процес бе смътно успокояващ — беше полезно да има място, което да посещава веднъж седмично, за да разговаря за всичко онова, което се срамува да сподели със съквартирантките си или пък на тях вече им бе досадно да слушат. Веднъж, в миг на откровение, тя каза: