— Мога да си измисля всичко за живота ми, а вие ще ми повярвате.
Терапевтът се усмихна и отвърна:
— А това ще разкрие нещо друго за вас, нали?
Алисън преодоля проблема с момчето, независимо дали терапията помогна за това или не. Никога повече не изпита желание да се върне там.
Но ако имаше подходящ момент за терапия, тя знаеше, че той е именно сега. Чарли не спираше да я насърчава. Тя подозираше, че той просто търсеше помощ. Искаше някой, който и да е, да я измъкне от това отчаяние. Това би намалило неговия товар, би успокоило напрежението върху него. Но тя се въздържаше да набере телефонните номера, които й беше дала д-р Уолдрън. По някакъв извратен и упорит начин тя искаше Чарли да й обърне внимание. Не искаше да улесни нещата за него и да му позволи да се отърве от проблема.
А и навярно се страхуваше от това, което можеше да открие за себе си, от това, което терапията можеше да разголи за нея самата. Навярно не беше подготвена да научи колко дълбоко е нещастието й. Може би, ако започнеше да говори, че се чувства провалена, че е попаднала в живот, в който понякога дори не разпознава човека, в който се е превърнала, тя щеше да види неща, които не искаше да вижда. Ако облечеше в думи всичко неизречено, то щеше да стане истинско.
Хапчетата действаха. Правеха я безчувствена. Не че й помагаха да приема живота по-спокойно, а просто вече не чувстваше нищо. Не усещаше, че в късната зима небето беше сиво и мрачно, дърветата — голи, а улиците — мокри от топящия се сняг и спорадичния дъжд.
Сутрин, след като помахаше за довиждане на Ани от автобусната спирка и оставеше Ноа в предучилищната, тя често ходеше в едно кафене наблизо. Ровеше в кошницата с вестници, намираше страниците на Таймс за събитията от живота, купуваше си лате за четири долара и сядаше на малка кръгла маса до прозореца, от която наблюдаваше другите хора и техния живот: в съседство седеше колежанче, което рисуваше с молив странно изглеждащо колело на милиметрова хартия; момчето правеше няколко щрихи, спираше и подпираше брадичка на ръката си. Сляп мъж със суитшърт с качулка, който носеше спортен сак и държеше каишката на куче водач. Безизразна жена с очертани с очна линия очи, която кимваше леко всеки път, когато мъжът срещу нея кажеше нещо енергично и категорично. Руса дама с лъскав червен автомобил „Джийп“, която паркираше пред кафенето. Стачкуващи хора с надписи и табели, прикрепени на гърбовете и гърдите им, които, застанали на ъгъла, протестираха срещу трудовите практики в гастронома на другата пресечка. Всички бързаха, движеха се с някаква цел, с изключение на един възрастен мъж, който обикаляше безцелно по тротоара, сякаш не можеше да реши в коя посока да поеме.
Алисън се чувстваше самотна по начин, по който не помнеше да се е чувствала някога — усещането за самота беше толкова силно и дълбоко, че тя дори не можеше да диша. Аз съм виновна, мислеше си тя. Заслужавам си го.
Нощем, когато всички останали спяха, Алисън обикаляше от стая в стая, без да включва лампите, спираше до прозорците и се взираше в тихата улица. На неясната светлина от уличната лампа голите клони на дървото в предния им двор приличаха на послеобраз[15] на снимка, релефно заплетен на фона на небето. Тя вървеше из утихналата къща и гледаше снимките, подредени на полицата над камината и по претрупаните лавици за книги, и се чудеше: „Това наистина ли е моят живот? Този колаж от идеални мигове, замръзнали във времето?“ Сега всяка снимка сякаш й напомняше, че е смъртна — напразен опит да запази миналото си, режисирано заявление за неизменност и дълготрайност в един непостоянен свят. Повдигаше й се от тях.
Когато все пак легнеше, Алисън отново и отново повтаряше катастрофата в ума си. Мислеше за момчето в другата кола: кожата му беше мека като зряла праскова, а тялото му тежеше в скута на майка му. Въпреки че Алисън бе виждала очите му единствено затворени, тя си ги представяше широко отворени, с горчиво-сладък кафяв цвят. Дъхът му беше топъл и остър като ябълков сок и бисквити от непресято брашно; пръстите му бяха лепкави от близалката, която беше получил, за да остане на седалката си, но сладкият подкуп не беше свършил работа. Тъмната му права коса миришеше на бебешки шампоан, мека и фина като докосване от мигли по бузата на майка му.