— Мразя училището. Никога повече няма да ходя на училище!
— Глупости. Училището е много важно. Не искаш ли да си умно момиченце?
— Не — отвърна Ани.
Джун се надигна леко и се обърна на седалката си.
— Е, ти може и да не искаш — усмихна се тя решително на Ани, — но си на шест години. А доколкото знам, шестгодишните не решават сами дали искат, или не искат да ходят на училище.
— Слушай баба си, Ана-банана — каза Чарли. — Напоследък ни се струпа много, както знаеш — обясни тихо той на Джун.
— Това е още една причина да се придържате към установения ред — промърмори тя. — На децата им е нужна дисциплина.
— Джун — намеси се Ед от задната седалка. — Мисля, че вече изрази мнението си. Както и да е, спомням си, че самите ние не се справяхме особено добре с реда и дисциплината, когато Алисън беше малка.
— Да — изсумтя Джун, — и виж какво се случи.
— Джун, моля те — каза Чарли и посочи децата.
— Без обвинения — каза Ед. — Казахме, че няма да го правим. Помниш ли?
— Помня. Помня. Не става въпрос за обвинения. Става въпрос за това да помогнем на едно семейство да се върне към нормалния си живот, ако това въобще е възможно.
Чарли й хвърли ядосан поглед. Трябваше ли да го прави пред децата?
— Болен съм! Болен съм! — плачеше Ноа и се мяташе в детското си столче.
Когато пристигнаха у дома, Алисън се беше облякла и беше в кухнята, където пълнеше съдомиялната с купите от мюсли от закуска. Родителите й оставиха куфарите си и отидоха да я прегърнат, а тя рухна в ръцете им. Чарли заведе децата във всекидневната и им пусна дивиди с „Шрек“. Знаеше, че Джун ще направи забележка за това, но не му пукаше. Погледна часовника си: 12:20. Ако не хванеше следващия влак за града, щеше да пропилее целия работен ден. Най-големият му клиент, вестникарският конгломерат „Пи Ем Ар Джи“, вече оставяше агресивни съобщения на гласовата му поща: „Чарлз, сигурен съм, че си зает човек с много задължения, но времето на кампанията изтича. Трябва да се чуем. Опитах да се свържа с теб по имейл, но вероятно не си получил съобщенията ми. Ако можеш да ме включиш в графика си, ще се радвам на едно телефонно обаждане до края на деня днес, благодаря.“ Коремът му се свиваше, щом започнеше да мисли за това.
— Трябва да хвана следващия влак — каза той, щом влезе в кухнята.
— Какво? — попита Джун. — Тръгваш ли? Струва ли си в този час?
— Имам среща в три часа — излъга той и веднага се ядоса на себе си. Защо трябваше да лъже? Трябваше да отиде на работа — той беше човекът, който изкарва прехраната на семейството. Нещата бяха толкова прости. Защо изведнъж се почувства виновен?
Алисън го погледна безизразно. Ноа беше влязъл в кухнята и мрънкаше за сок. Промъкваше се между краката й като котка, но тя сякаш не забелязваше.
— Кога ще се прибереш?
Чарли погледна часовника си. Знаеше колко е часът, но жестът беше важен.
— Ами, може да се наложи да остана няколко часа след работа — каза той и пресметна, че може би ще има възможност да разговаря с Клеър, ако действа по-гъвкаво. Къде беше тя? Някъде на юг. Искаше само да чуе гласа й, да почувства близостта й, дори и за малко. Засега това би било достатъчно. — Работя с голям клиент. — Той се обърна към Ед, единствения му възможен съюзник в стаята, за да обясни. — Както можете да си представите, напоследък нещата са доста трудни. Наложи се известно време да отсъствам от работа.
— Сигурна съм, че колегите ти проявяват разбиране предвид обстоятелствата — каза Джун.
Всъщност Чарли не беше казал на колегите си. Те може и да знаеха, но не от него. В сряда той си взе болнични заради предполагаемо стомашно неразположение. Тогава отиде в офиса на старши съдружника си и затвори вратата.
— Съпругата ми претърпя тежка катастрофа — обясни той. — Другият шофьор не спрял на знак „Стоп“ и ударил колата. Тя е добре, но един от пътниците в другия автомобил загина. — Той не каза, че загиналият е дете. Пропусна да спомене и за полицейския участък, за наличието на алкохол в кръвта, за въпроса за нейната вина.
— Това е ужасно, Чарли — ахна Бил Триест, заобиколи бюрото си и сложи ръка на рамото на Чарли. — Но Алисън е добре, нали?
— Добре е. Разтревожена е.
— Разбира се, разбира се. Боже мой. Сигурен съм, че в момента има нужда от твоята подкрепа.
— Ще се справим — каза, без да се замисля Чарли. По-късно си припомни блудкавите си отговори, с които искаше да изрази съчувствието си. Ще се справим. Дали щяха да се справят? Не беше толкова сигурен.
— Ако трябва да си вземеш почивен ден, просто ми кажи — рече Бил. — Можем да организираме нещата с твоята работа, ако се стигне дотам.