— Не, не — отвърна бързо Чарли. Последното нещо, което искаше, бе да си стои вкъщи с Алисън по цял ден, и то всеки ден. Достатъчно трудно бе да се прибира вечер и да се изправя пред нея — плачливото отчаяние в очите й, неизказаната нужда от неговата прошка, сякаш той притежаваше силата да смекчи вината й. Децата усещаха нейното отдалечаване, постоянно бяха залепени за нея и уплашени. Не, не искаше почивни дни. Щеше да наеме Долорес за допълнителни часове. Родителите на Алисън щяха да запретнат ръкави, за да помогнат. Самата мисъл да се заплете още повече в това точно когато започваше да се оттегля, го изпълваше с паника.
— Може би ще иска да разговаря с терапевт — предложи Бил. — Мога да ви дам едно име, ако решите. Съпругата ми посещаваше една жена в продължение на година след смъртта на брат си и аз вярвам, че тя много й помогна.
— Благодаря. Това е добра идея — отвърна Чарли. Той погледна Бил — добре поддържан, хубав мъж в края на четиридесетте — и се запита какво ли бяха преживели той и съпругата му. Доколкото Чарли си спомняше, съдружникът му за първи път споменаваше жена си.
— Е, добре, вземи си толкова дни, колкото са ти нужни — каза Бил и го потупа по гърба, а след това го придружи до вратата на офиса.
— Благодаря — отговори Чарли. — Бил, ще се радвам, ако не споделиш това с никого. Алисън е доста затворен човек и мисля, че би предпочела да не се говори за инцидента.
— Разбира се. Разбирам — увери го Бил.
Всъщност Алисън не беше молила Чарли да пази случилото се в тайна. Той беше този, който не искаше хората да знаят. Съпругата му бе пила, а едно малко момченце беше мъртво. Дете — момче като неговото, нечий друг син: мъртъв. Звучеше ужасяващо. Катастрофата нямаше да се случи, ако шофираше той. Беше по-уверен на пътя, по-решителен. Алкохолът щеше да му се отрази по друг начин. Във всеки случай, нямаше да изпие две атрактивни сини мартинита.
Но да отиде на партито на Клеър с Алисън, би било непоносимо за него.
Преди катастрофата Чарли се питаше дали би могло нещата да продължат по този начин, да останат така неопределени. Той и Клеър щяха да живеят отделния си живот и да се срещат в някакво пространство на биосферата, извън ограниченията на истинския живот. Връзката им щеше да съществува отвъд царството на ежедневните грижи. Дори и тогава Чарли знаеше, че такава самонадеяност беше глупава; деликатният баланс, нужен за запазването на подобна несигурна ситуация, беше обречен да се разпадне. В някакъв момент или той, или Клеър щяха да усетят, че това не е достатъчно. Алисън или Бен щяха да научат. В крайна сметка, щеше да се наложи промяна. Но се чувстваше като един от онези военнопленници, за които беше чел, че привързват живите към мъртвите тела на убитите си другари и ги изхвърлят в реката. Той се оказваше вързан за Алисън както никога досега — той беше, или трябваше да бъде, преданият и непоколебим съпруг.
Час по-късно, докато стоеше на перона и чакаше влака в 13:17, Чарли извади мобилния си телефон.
— Хей, здравей — каза Клеър с уморен глас.
— О, боже, събудих ли те?
— Всичко е наред. Просто подремвах — каза тя. — Трябваше да стана на разсъмване заради едно сутрешно предаване.
— Съжалявам. Къде си сега?
Той чуваше шумоленето на чаршафите и си представяше как тя сяда в леглото и включва нощната лампа в хотелската стая.
— Нашвил. Времето е много приятно. Цветята цъфтят.
— Как мина представянето снощи?
— Чудесно. Една стара приятелка от колежа живее тук и успя да доведе доста хора. В противен случай щеше да дойде само някой бездомник и трите възрастни дами, които вчера следобед са ме чули по националното радио на Тенеси.
— А ти как си? — попита той, нетърпелив да научи подробностите.
— Чарли, добре съм. Добре съм. Това няма значение. Въпросът е ти как си?
Той вдиша тихо и напълни белите си дробове с хладния пролетен въздух. Докато беше на около два километра от гарата, в другия край на града, Чарли чу сигналната свирка на влака, което значеше, че машината пристига на гарата. Трябваше да й се обади по-рано. Влакът щеше да е тук след минута.
— Е. Не съм много добре — отвърна той. На излизане от вкъщи бе срещнал бащата на Алисън в кухнята, който ядеше сандвич с риба тон и четеше Таймс. Чарли го беше поздравил набързо и бе отишъл в коридора, за да вземе чантата на лаптопа си, но Ед се изправи и застана на вратата с чаша мляко в ръка.
— Знам, че е трудно — каза Ед. — Едва ли може да е по-трудно от това.
Чарли само бе кимнал в отговор, докато събираше ключовете си, блекберито и сребристия си айпод от една купа на масата в коридора и ги пъхаше в различни джобове на чантата.