— Радвам се, че си тук — каза той и наистина го мислеше.
Чарли харесваше Ед, чудатата му чувствителност и мекото му чувство за хумор. Ед построи сложни железопътни релси на Ноа, като използваше всяко парченце от релсите на „Локомотивът Томас“, което беше успял да събере през годините. При последното си посещение той направи на Ани чифт пера от закачалки за дрехи и розова мрежа, а един следобед заведе децата в местния музей и сладкарницата. Ед проявяваше любопитство и интерес към работата на Чарли от антропологична гледна точка и му изпращаше книги за Томас Джеферсън, от когото и двамата се интересуваха — книги, които Чарли рядко успяваше да прочете докрай, но все пак жестът беше важен. Чарли пък му помогна, когато Ед купи първия си компютър, направи му имейл и от време на време му изпращаше интересни новини и клюки от интернет, които смяташе, че ще му допаднат.
Чувствата на Чарли към майката на Алисън бяха доста сложни. Не я харесваше особено и причината за това се криеше не само във факта, че я намираше за самовлюбена и претенциозна. Отношението й към него го караше да се чувства неудобно. Единствено тя, за разлика от съпруга си и дъщеря си, сякаш беше усетила от самото начало, че Чарли не бе напълно отдаден на семейството си, че винаги изглежда някак объркан, дори в моменти, в които самият той все още не знаеше това. Тя сякаш постоянно го наблюдаваше. Дълго време той мислеше, че подобно отношение не е справедливо. Оплакваше се на Алисън, че според него майка й никога няма да бъде доволна, че тя винаги очаква най-лошото от него. „Това са глупости, тя смята, че си чудесен“, казваше Алисън (както обикновено, изглаждаше проблема и не обръщаше внимание на очевидното, за да се стигне до примирие). Сега на Чарли му хрумна, че подозренията на Джун, че той не е достатъчно отдаден и достатъчно посветен на наскоро създаденото му семейство, бяха всъщност напълно верни. Навярно тя го разбираше по начин, по който никой друг не можеше да го разбере. Заради благородната душа на Ед и преднамереното неглижиране от страна на Алисън и двамата бяха в неведение. Единствено Джун го виждаше такъв, какъвто беше.
Чарли стоеше на гарата и разговаряше по телефона с Клеър. Той наблюдаваше релсите и влака, който приближаваше към перона. Пътниците сгъваха вестниците си, приключваха телефонните си разговори и търсеха картите си за пътуване. Чу се свирката на влака — нисък, плътен звук, който сякаш увисна във въздуха.
— Не мога да спра да мисля за случилото се — колко ужасно е всичко това — каза Клеър. — Алисън така и не отговори на обаждането ми и аз не исках да я притеснявам. Но…
— В момента не се обажда на никого.
— Просто исках да знае, че… О, по дяволите. Няма значение.
— Напротив, има. Има значение — отвърна той, без да обръща внимание на думите, докато се опитваше да приключи тази тема. Чарли не искаше да разговаря с Клеър за Алисън. Единственият начин, по който успяваше да се справи с това, беше като ги разделя в ума си.
— Чувствам се така, сякаш вината е моя… тези абсурдни сини мартинита… а и честно казано, аз я избягвах; беше някак — знаеш, не бяхме разговаряли от известно време… онази глупава статия… ако бях по-дружелюбна и внимателна, ако бях помислила как ли се чувства тя… А и тази глупава книга… знам, че се чувства предадена… И ти. За бога, Чарли — ти…
Останалите й думи бяха заглушени от влака, който тъкмо влезе в гарата, и Чарли затвори очи, облекчен от появата му.
— Влакът пристигна — каза той. Сега се дразнеше от Клеър — нейната самовглъбеност започваше да му лази по нервите. Беше забравил, че е такава, или просто напоследък не беше забелязвал, защото беше изцяло завладян от други, по-първобитни нужди: тежестта на гърдите й в ръцете му, извивката на голия й ханш…
— Боже, каква егоистка съм — тя сякаш беше прочела мислите му.
— Не, не си — отвърна той, качи се във влака и затърси място. Не можеше да понесе необходимостта да успокоява и нея. Достатъчно трудно му беше да се справя с Алисън. А трябваше да преодолява и чувството за собствената си вина, дори докато мечтаеше за бягство… бебешки меката кожа от вътрешната страна на бедрото й… и чакаше Клеър да се върне от представянето на книгата си.
Навярно той можеше да отиде при нея?
Подаде картата си на кондуктора и задържа неловко плоския телефон, като го притисна към лицето си.
— Къде ще бъдеш в понеделник? — попита той Клеър и кимна на кондуктора.
— Ами… мисля, че в Атланта — отвърна тя.
Чарли си пое дълбоко въздух.
— Какво ще кажеш да ти правя компания за една нощ?